СЛЕД ДЪЖД - КАЗАРМА

По-добре никога, отколкото късно

  • 11.03.2016
  • от Кристина Христова

Когато бях тийнейджърка, си мислех, че би било прекрасно, ако всички момчета ходеха на военно обучение. Прашасалите казармени истории, случайно дочути оттук-оттам, ми звучаха като екзотични приказки с романтична окраска. С подранила типично женска жестокост си казвах: „Няма истински мъже. Трябва да върнат казармата”. Постепенно пораснах. Открих умерения грим, виното, което не е от картонена кутия, и факта, че мъжете също са човешки същества. Че и те се кефят на слънчевото време, и те имат цели, мечти и любими песни, и те (май) изпитват някакви емоции.

Затова ми стана адски смешно, когато прочетох новината за предложението да се върне задължителната казарма. Идеята повече прилича на тийнейджърска момичешка фантазия, отколкото на адекватна държавна програма. Отношението на самите мъже към казармата пък е горе-долу като това към брака. На тези, които вече са се прецакали, им се ще и младоците да пробват от вкуса на горчивото преживяване. Тези, които още не са го пробвали, обаче предпочитат да си живеят спокойно без натяквания от страна на първата група, че са недорасли и страхливи.

НО НЕКА СИ ПРЕДСТАВИМ КАК БИ ИЗГЛЕЖДАЛ ЕДИН ДЕН НА ПЛАЦА ПРЕЗ 2016 ГОДИНА.

Ранно утро. Войниците се строяват за сутрешна проверка. Униформите са слим фит. Всички новобранци са с така модерната набола брада. Дежурният офицер не може да им каже нищо. Самият той не иска да се раздели с хипстърската си гордост, а именно добре поддържано лицево окосмяване ала Брадли Купър.

Старшината крещи „Прибери смартфоните в джоооооба!”, докато десетина момчета се тагват от плаца. Създадена е нова тъжна емотиконка на име „непоряд”, която върви в комплект със статуса „чувствам се наказан”.

Започва лека загрявка. След нея смелите ни момчета трябва да пренасят камъни от единия край на плаца до другия и обратно. Упражнението има за цел единствено да пречупи младежите. Те трябва завинаги да загубят ентусиазма си за работа и да се почувстват безсилни. Като мъничка част от гигантска, тромава и тъпа система. Въпреки това градусът на доброто настроение е по-висок и от този на абсента. Всъщност няма нищо странно в това. По-голямата част от войниците са си купили крачкомери гривни от мола и провеждат във Фейсбук героично състезание кой ще направи по-дълъг маршрут. Начините за доказване се променят с времето, но състезателният дух и мъжката чест си остават непреходни.

Идва време за обяд. Всеки знае, че мускулна маса не се прави с боб и леща. В казармения стол настава бунт, защото няма безглутенов хляб и сьомга на скара. По-миролюбивите войници промърморват: „Пий си Л-карнитина и си трай, за да си нямаш проблеми”. Изготвя се стратегически план тайно да се поръча пица за вечеря. Може и бира, и момичета.

По време на вечерната проверка най-печеният пич е наказан без вина да чисти кенефите. Останалите не са загубили чувството си за справедливост.

В знак на солидарност те вадят мобилните си телефони, правят клипчета и ги пращат директно в редакцията на „Господари на ефира”. Въпрос на време е поделението да бъде затворено.

Гореописаната картина със сигурност ти звучи невероятно. Още по-невероятно е да се направят поредните огромни разходи и инвестиции, за да може един куп български младежи да бъдат откъснати от смислената им работа и пътя към мечтите им, докато се учат на съвсем неприложими днес неща. Да се обучаваш да караш сал в епохата на презокеанските круизни кораби е доста непрактично. По-практично е да препрочетем „Параграф 22” на Джоузеф Хелър. За другото си има достойни професионалисти.

НЕ РАЗПОЛАГАМЕ С КАЗАРМЕНИ ИСТОРИИ, ЗАТОВА ТЕ СЪВЕТВАМЕ ДА ПРОЧЕТЕШ ОЩЕ НЕЩО СВЕЖО И ЛОГИЧНО ПРОДЪЛЖАВАЩО