Всички сме инвалид(н)и в нещо, не мислиш ли?

За различните умения и неумения. И още нещо

  • 03.10.2019
  • от Илияна Дадарова

Когато кажеш, че някой е инвалид, отсрещната половина в разговора често си представя грозновата инвалидна количка, приютила позалинял и тъжен човечец. През годините неведнъж съм размишлявала над тази въпросителна и заключението, до което все достигам, е:

не мислиш ли, че всички сме инвалиди in a way?

(Отварям скоби да кажа следното: ако си падаш по семантика, можеш да се почувстваш обиден от избора на нарицание – invalid обаче в моята глава не се равнява на невалиден.) При някои – като мен – инвалидността е по-очевидна, докато при други е скрита под пластове обикновеност. Осъзнавам, че обществото е поставило една къде невидима, къде съвсем обозрима граница между това, което ще се смята за нормално, и това, което те праща в лагера на ненормалните. Процесът на разпределяне дори не ми се струва осъзнат, а изграден като лош навик, с който просто не знаеш как да се справиш. 

Виж повече: Затръшнатите врати на душевните коридори

Истината е, че никога не съм се чувствала като инвалид и рядко, да не кажа никога, съм срещала хора, които да ме накарат да се чувствам така. Случват се, разбира се, онези разговори с дечица, за които младо момиче да върви с бастун е нещо безкрайно любопитно и вълнуващо. Случват се и онези втренчени или уж прикрити погледи на възрастните, към които не проявявам същия толеранс. Когато съм се пренатоварила с торби с покупки, оценявам предложението за помощ на непознатия – не като нещо, което ме прави по-малко човек, а като жест между двама равни човеци с различни умения. Може би това би била моята дефиниция за нещата: всички сме не-валидни по някакъв начин, защото всеки от нас си има свои способности и същевременно – свои неумения.

Когато вторите са достатъчно ясно изразени, за да се превърнат в бариера на „нормалния ход“ на ежедневието ти, да се обърне специално внимание си е съвсем in order.

Като общество обаче трябва да се научим да обръщаме внимание на нуждите на даден човек, без то да е примесено с капка съжаление.

Менталната настройка трябва да се промени – и от двете страни. Да ме съжаляваш за това, че не мога да изкача пет етажа стълби, без да се уморя, е същото като Райнхолд Меснер да изпитва съжаление към теб, задето се задъхваш на прехода до Мусала. Равни хора, различни умения. 

Повдигайки въпроса за различните нужди обаче, стигам до необходимостта да се обръща специално внимание на хората със специални нужди (за тези с наклон към семантиката – това е общоприетият label, без да се обиждаме). И това специално внимание не трябва да се изразява в: „ох, милата“ или „леле, как живееш така“,  а в реално, осъзнато разбиране на различните неумения на даден човек и тяхното реално, осъзнато облекчаване. Говорим си за приобщаване на хората със специални нужди към обществото, но стъпките за това ми се струва, че не обхващат баш целия откъс от различности. Софийските кандидат-кметове направиха обиколка на града в инвалидни колички, за да проверят доколко средата е приятелски настроена към хората в инвалидни колички, което е супер. Страхотно е, че се мисли в тази посока.

Виж повече: Когато много ти е стресът, да ти обърнат кръвта трябва

Обаче – както подчертах още в първото изречение, инвалидността не се равнява на човек в инвалиден стол. Има десетки правила, които трябва да се изменят, за да съответстват на реалните нужди на различните личности – спрямо техните умения и неумения. Веднага ще ви дам пример, изваден от моята „колекция“ – паркирането. Няма какво да се лъжем, да имаш кола в центъра на София е като да преоткриеш нов кръг на ада, а стане ли въпрос за паркиране, усещането за нещастие се вдига на следващия level. Едно от правата на хората със специални нужди е притежанието на син стикер за паркиране, който обаче важи само за маркираните за тази цел места (обзалагам се, че това не го знаеше, нали?). Което се оказва огромен проблем при наличието на повече стикери отколкото места. И което е изключителен източник на стрес, когато тръгна да излизам в центъра. А когато изобщо няма (свободни) инвалидни места около финалната ми дестинация – дето се вика, кел файда, че имам специални нужди. Това е може би един от най-осезаемите примери за неразбиране от страна на обществото, защото автомобилът за човек като мен, който не умее да се придвижва свободно на дълги разстояния, не е играчка, нито лукс – той е необходимост. И в случая това, от което имам нужда, е разбиране и нов работещ механизъм, а не скоба, придружена с глоба за 30 лв. 

Истина е също така, че аз си гледам предимно от моята камбанария, както всеки друг човек. Обаче осъзнавам, че камбанариите на всички са различни – следователно виждаме света от различни ъгли. По стечение на обстоятелствата в моето полезрение попадат някои неща в повече, други – в по-малко, трети – като носенето на високи токове, почти хич. Не откривам топлата вода с думите: светът е палитра от хора с различни умения и различни неумения. Във всеки има нещо „счупено“, нещо извън рамката. Не ми се обиждай, но... има нещо счупено и в теб.

И това не те прави по-малко човек. Не мислиш ли?

А ти открий още за нещата от живота ето тук 

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.