#JeSuisСпас

Chapter one >>>

Chapter two >>>

Затътрузих си краката през пясъка, за да проверя какво беше накарало колегите да се подредят в кръг като дъновисти, гледайки втренчено купчината от куфари, които таксиметровият шофьор беше стоварил пред къщата. Сумтене и шепот, прекъсван от време на време с по някое сподавено „Алеле майкоооу“.

 – Какво става? Що сте се подредили като сектанти около куфарите?

  – Живко уби игуаната с чантата за лаптоп!

И ей така започна кошмарът – Живко се брани като лъв и крещи, че нищо никога не е убивал (освен орки и две хлебарки в 6-и клас), колегите го гледат на кръв, все едно Антихристът е слязъл измежду нас на плажа в Коста Рика. Разбутвам ги и решавам, че някой трябва да сложи ред в нашите редици и кой, ако не аз, и кога, ако не сега, непосредствено след кончината на клетото животинче?!

 – Спрете се бе, къде е игуаната?
 – Ей тука, под лаптопа – колегата сочи с треперещ пръст към огромната чанта за лаптоп, с която спокойно може да пътува семейство с едно дете за уикенд (поне). 

Приближавам се към купчината и малко притеснено се пресягам да отместя чантата. На ум си мисля: „Мале, ако т‘ва не е мъртво и скочи срещу мене? Дали са агресивни? Приличат ми на бейби комодски варани, а те имат огромно количество бактерии в устата, с които убиват плячката си. Дали малкият дракон ще се метне към ръката ми в предсмъртна вендета??? Алеле майкоу, няма да се спомина от инфекция на плажа, и то заради Живко!“. После започвам да се мъмря:

Стегни се! От малък имаш добри рефлекси, беше пушка по народна топка – само бутваш чантата и поглеждаш какво става отдолу, споко, be cool!

Отмествам чантата с някакво движение ала епилептичен тик и всички задружно отскачаме като антилопи с по метър назад. А малкото игуанче ни гледа ококорено, по-изплашено и от нас. И не, не е мъртво. И не, не се хвърля за отмъщение. Просто си стои и ни гледа.

 -ХаааааА, КАЗАХ ВИ, не съм го убил, живо е! – крещи Живко и ни гледа с победоносен блясък в очите.

След потната суматоха около куфарите всички се успокояваме и леко предпазливо започваме да внасяме багажа във вилата. Игуаната не бяга от нас, само си стои и ни гледа как влачим багажериите. „Това не е нормално, защо не бяга, защо не си ходи там по нейните си игуански работи? Защо не мърда? Да не сме й направили нещо? Живко може да не я е утрепал, но като нищо може да й е нанесъл някаква травма с тая чанта.“ Внасям последния куфар и заставам на разумно разстояние от животинчето.

 – Хайде, ходи си! Шу! Шу! Чиба! Бегом! – Игуанчето не помръдва. Гледаме се тъпо и с недоверие. – Не мога да те прибера вътре, разбираш ли? Трябва да се правя, че работя и да карам сърф, а ние, мъжете, сме едноканални същества, трудно се справяме с по две задачи наведнъж и зацикляме.

Не мога да те гледам, а ако те оставя на Живко, от втори опит вече ще те довърши. Трябва да си ходиш!

Малката твар не помръдва, само си върти главата и ме гледа с интерес. Прилича ми на един колега от техникума – Спас, май се казваше. Беше силно кривоглед интроверт, но пък иначе добро момче. Замина да бачка в Щатите и даже се носят легенди, че си намерил жена. Премислям ситуацията отново. Дланите ми се потят. То ме гледа, аз го гледам. То  продължава да ме гледа, аз отмествам поглед. Край, някой трябва да вземем решение какво да правим с игуаната в ступор и кой, ако не аз, и кога, ако не сега?! Усещайки се лидер от суматохата преди час, поемам дълбоко въздух и влизам с решителна крачка във вилата.

– Пичове, не може така, ще приберем Спас за тази вечер при нас, пък утре ще го мислим!

Текстът е част от Pura Vida кампанията на Dynamo software, която реши да тества издръжливостта на своите служители, като ги изпрати на изнесен офис в плажна къща в Коста Рика. Експериментът е мъчен, тежък и труден, но някой трябва да свърши и тази работа.

Прочети Chapter one тук.