Нещата от живота

Хората са огледало на собствената ни личност. Или поне в това световната конспирация ни кара да вярваме...

Напоследък се навъдиха все повече клишета от точно тоя тип: „Обичай се, за да те обичат“, „Ниско ти е самочувствието“, „Бъди позитивен“, „Намери хубавото в света около теб“. Сто процента си чувал думите: „Защо си толкова мрачен? Какво не ти е наред пак?“, „И к’во, сега като на теб ти е тъпо, трябва и на нас да ни развалиш кефа?“. И някак си установяваш, че всички тия изречения са ти дотегнали вече до крайна степен и те карат да искаш да удариш всеки умник, който решава да ти се изрепчи с тях.

И докато в тях все пак се крие известна доза истина , те могат да ти вгорчат живота повече от баба ти, когато разбере че излизаш “гол“ на дискотека.

Е, не можеш да обвиниш жената, че не е в час с модата и късите прилепнали рокли не са й по вкуса, така както не можеш да обвиниш и укоряващите те думи на другите, когато си се превърнал в буреносен облак под влиянието на уж „вдъхващите оптимизъм“ банални изрази.

„Всичко е, защото не се обичаш. Няма как другите да те обичат или да те уважават, като ти не се обичаш и уважаваш.“

И колкото повече осъзнаваме как това скапано твърдение е страшно вярно, толкова повече се чувстваме, все едно някой ни е изял храната в хладилника, която сме си били скрили предварително за малките часове.

„Да се обичам… Как за бога да се обичам?“ – очевидно не ни е от помощ настойчивото взиране в образа в огледалото, опитвайки да открием каква точно физиономия ни отива най-много. Или алтернативният вариант: селфита на брой, близък до общия, който побира телефонът ни, след което обвиняваме светлината, когато на снимката изглеждаме все едно са ни държали заключени една година в мазето и са ни хранили само с банички, далеч от достъпа на душ или подобни екстри.

А как само сме свикнали да възприемаме чуждото мнение за истина, просто не е за вярване.

В това, какво казват хората за нас, можем да открием собствените си страхове.

Леко подчинени на стереотипите, но какво пък – без обществено мнение не се живее, нали?

И тогава чуждата гледна точка  посява семената на съмнението в собствените ни достойнства и жъне прецаканата ни самооценка. Честито, вече си това, което хората мислят за теб.

И тук идва моментът отново на: „Обичай се, за да те обичат“. И ето, готови сме да треснем човека до нас с първото нещо, което ни попадне, независимо дали това е ютията или нашето собствено тяло, защото „Как да се обичам, като не изглеждам достатъчно добре, като светлината на снимките все не ми е как требва? Как да се обичам, като има толкова други по-добри? Как да се обичам, като все не ми върви, като все ме нараняват, като все тегля късата клечка?“

Колкото повече се опитваме да се обичаме, толкова повече не ни се получава. Толкова повече се намира някой, който да ни развали розовите представи, които се опитваме да си създадем. Клъцва ни крилцата и ни връща, тук долу, на земята. И най-вероятно, тотално отчаяни от света, се отказваме от цялата тази идея за безгранична любов, било то към себе си или към другите. И някак всички около нас изглеждат щастливи. Дразнещо, нали?

Може би защото не си тормозят малките главици с подобни мисли. Може би защото не се съсредоточават така усилено в нещо, в което дори им е трудно да повярват. Може би защото просто живеят в готината реалност. А тя наистина е готина, между другото – е, стига да се върнем и да си позволим да живеем в нея. Нужно е просто да спрем с отчаяните опити „да обичаме себе си“.

Защото каквото и да е, ще мине. И няма да се повтори. Затова нека го изживеем пълноценно, пък любовта към нас самите – сама ще дойде. А със себе си ще повлече и тази на другите.