Обикновен до болка
Или как да не се слееш с пейзажа
Не знам откъде останалите хора черпят вдъхновението си, но моето пристига в големи разфасовки от приятелите ми. Онзи ден например чоплехме вечната тема къде са свестните момичета и един се обади: „Писна ми от „различни“. Ако ей сега една мацка дойде при мен и ми каже, че е съвсем обикновена, брак ще ѝ предложа“.
Замислих се – вярно си е, че поне на любовното поле днес всички се опитваме да изпъкнем.
И какофонията става толкова голяма, че впечатление правят не най-шумните, а онези, които тихичко си седят по-назад и се опитват да не бият толкова на очи. Знам го от опит – още в училище открих, че съученичките ми започнаха да ме търсят повече, когато спрях с постиженията от храброст да бъда забелязан и се кротнах. Не че това ми беше стратегията – просто се бях уморил да се правя на интересен, а и да си кажа честно – хич не ми се получаваше толкова добре, колкото на другите. Те пък за моя изненада бяха привлечени от това някой най-сетне да ги изслушва, ама истински – а не докато говорят, той да се чуди как да изпъкне. И с обикновеността си станахме приятели.
Тя ме срещна с един по-различен вид хора – тихи, спокойни, на пръв поглед нормални, а на втори – доста готини.
Такива, които не се стараят да се доберат до първата линия в плажа на живота, защото знаят, че на втора, трета и четвърта има толкова място, че всъщност е по-яко. Такива, които не драпат със зъби и нокти към бялото и черното, защото са проучили част от нюансите сиво между тях и са нетърпеливи да открият още, защото точно това разнообразие е истински интересното. С нормалността дойде и още едно хубаво прозрение – когато не даваш на хората повод да обсъждат колко си невероятен, оставаш и извън разговорите, в които не би искал да чуеш името си.
Изненада – да, индивидите, които биват чепкани вербално, обикновено отнасят не добри, а по-скоро лоши думи.
Защото, признай си – много по-забавно е да разказваш истории, в които някой се е изложил, отколкото просто да го хвалиш. Във втория случай темата е изчерпана още след третото изречение. Е, не предпочиташ ли изобщо да не ставаш повод за дискусия?
Сигурно обаче думата „обикновен“ не ти харесва особено, ако я приложиш за себе си. Никой не е 100% обикновен, всеки се различава с нещо от другите. Важното е по какъв начин го прави. Моята дефиниция за нормален човек включва всеки, който не тръби с любовта си към ъндърграунд нещата, не вдига книгата всеки път, когато някой се опита да говори с него, и не разказва публично за постижения, които вълнуват само баба му.
Май точно тук се крие есенцията – най-нормалното нещо на света е да изпъкваш в очите на хората, които те обичат.
Те вече се интересуват от теб по свой собствен избор. Просто остави и на останалата част от човечеството тази възможност – сама да реши дали се вълнува от теб, без да ѝ навираш в лицето своята необикновеност, защото това действие е най-сигурният начин да се слееш с пейзажа.
Все пак, важно е да знаеш какъв не искаш да си.
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
