Спреш ли да се движиш напред дори за миг - падаш.

Тичам на пътеката в първите есенни сутрини, когато навън вали и вече не мога да го правя в парка. През няколко минути отново и отново натискам копчето за увеличаване на скоростта. Знам, че само когато ми е трудно,наистина има ефект от тази мъка.

Мисля си, че бягащата пътека е метафората, която най-добре описва днешната действителност във всяка една сфера на живота – спреш ли да се движиш напред дори за малко – падаш!

Във времето на новите технологии, новите моди, бързите връзки, евтините полети, сурогатните майки, бързата закуска и конкуренцията между мъже и жени, млади и още по-млади, опитни и още по-опитни, успешни и още по-успешни, информирани и още по-информирани хора, именно движението е единственото, което може да ни осигури удовлетворение и адекватност в съвременния свят.

И да не искаме, вече нямаме друг избор. Просто е задължително да се развиваме непрекъснато и да инвестираме в себе си във всяко едно отношение, защото без да усетим се качихме на бягащата пътека, която започва да се движи все по-бързо, а и наклонът става все по-голям. Зад нас опашка от мераклии чака да се качи точно на нашето място.

Дори и да ти изнася понякога, не можеш да спреш Земята, за да слезеш. Слизане няма и от тази препускаща с бясна скорост пътека.

На нея на всички ни са налага да се научим да тичаме бързо и в крайна сметка оцеляват тези, които съумеят си поемат дъх, преди да им се прииска да се откажат, защото не могат да дишат.

Вече сякаш така сме устроени и много добре играем по правилата на времето, в което никой  не може да си позволи да лежи на стари лаври. И колкото и пъти да опитваш да направиш нещо по лесния начин, да минеш между капките или да отбиеш номера, накрая разбираш, по-трудния начин, че така не става. Или поне не за дълго.

Ако не даваш най-доброто на тялото си, то няма как да дава най-доброто на теб, за да си най-силната версия на себе си. Ако не инвестираш в приятелствата и не отделяш достатъчно време на близките си хора, лесно ще се намери някой друг, с когото ги делят три реда във Вайбър от уговорка за вечерта. Ако не споделяте преживявания, емоции, радости и тъги отново и отново, пътищата ви се разделят и оставате само с хубави истории за отминалите времена, когато успеете да си уредите среща. Все пак, когато не си приоритет за някого, страдаш известно време и накрая мястото му се заема от друг.

Дори сега да си най-добрият, ако спреш да се развиваш в професията си винаги ще има някой, който е по-подготвен, по-мотивиран или по-подходящ от теб, някой, който ще говори още един език, ще владее още една програма или ще е прочел още една книга.

В любовта е същото. И най-трудно за разбиране. Тези отношения са банка, в която можеш да инвестираш години и да фалира по-бързо от КТБ само с няколко грешни хода. Може да живеем във времето на корпоративните лъвове, многото дипломи и дни, които никога не стигат за нищо, но всеки пак ревностно искаме да получаваме любов от човека до себе си иначе си я търсим някъде другаде. Защото и в това предлагането е по-голямо от всякога, а търсенето все по-естествено.

Хората често сме такива.

Сравняваме като на търг кой ни предлага повече и избираме най-изгодната сделка.

Понякога става дума за емоции, понякога за чувства, за разбиране, за моменти, в които се усещаме сигурни или такива,  в които дъхът ни спира.

Друг път става дума за това кой ни дава повече време, повече и по-хубав секс, кой се разбира с откаченото ни семейство или с критичните ни приятели, кой иска да споделяме вечерите и уикендите и кой си представя поне своето утре с нас.

Факт е, че когато с някого не вървите с едно и също желание по един и същи път, без да се усетиш краката, сърцето или дори само тялото ти тръгват към друг, когото усещаш като по-добра инвестиция на време, чувства или дълги вечери, в които пиете червено вино и споделяте страховете и копнежите си.

Затова нямаме избор, освен да се научим да тичаме бързо. Не по-бързо от всички останали, а от самите себе си в миналото.

Не е важно да си по-добър от всички, важно е да си по-добър от старата си версия, защото именно така без да се усетим се превръщаме в това, за което някога само сме мечтали да бъдем. Или да имаме. Привличаме в живота си хора, на които някога само сме се възхищавали.

Човешкото око е ненагледно. Времето, в което живеем е ненаситно. Винаги може още, по по-добър начин, по-бързо и по-ярко. Това трябва единствено да ни кара да натиснем копчето за увеличаване на скоростта още веднъж и да разчитаме, че краката ни вече са се научили да тичат по-бързо.

Понякога се налага основен ремонт на живота – или да хвърлиш старото, за да дойде новото.