Понякога душевната болка придобива физическо изражение

Хората говорят за разделите с романтика. Може би защото все пак става дума за любов, макар и на финала. А любовта в поп културата, която задава представите ни за нещата, е захарен памук. Тя е нещо възвишено и най-низкото й проявление евентуално е някое друго страстно животинско чукане в ъгъла. Дотам.

Прекрасна идея, но неистинна. Откъсването от собственото сърце е грозно, на моменти дори гнусно в натурализма си изживяване.

Очакваме душата по презумпция да страда някак поетично, сякаш е независима от тялото и само сълзите са спойката между двете. Само те са физическото изражение на ада в най-чистата му форма.

Сълзите – кристални и солени – които можеш да глътнеш. Никой не говори за лайната. Всички говорят за сълзите.

Според поп клишето след тях драмата лека-полека утихва, желанието за живот побеждава желанието за смърт, ужасът от изтръгването постепенно отминава. Човек вади сили отнякъде, намира смисъл, който пада от небето в краката му. Навежда се, взима го и продължава с него по пътя.

Никой (най-малко жените – фини и красиви дори в най-гъстата кал на съществуването си) не споменава какво се случва с тялото, когато любовта ти е отнета.

Ти изчезна и спрях да се храня. Въпреки това се будех всяка сутрин някъде около 5 часа и веднага се забивах в кенефа, където, докато рева и вия за досада на съседите, изкарвах и последните остатъци храна от себе си. Все още се случва.

По принцип в такива епизоди храносмилателната система веднага реагира на ужаса от новото утро, от това, че си буден. Че си отворил очи в тази реалност, а не другаде. Предстои цял ден, трябва да се живее, но не е много ясно как точно това да се случи. Болката е физическа. Болката наистина е физическа.

Изразът „Да се насереш от страх“ не е случаен и далеч не е смешен. Точно това се случва. Човек се насира от страх и ужас пред гигантската липса в душата си, в дома си, в червата си.

Нищо под това небе няма никакъв смисъл без теб.

Ръцете ми кървят. Кожата на върха на пръстите ми от време на време се разцепва като при порязване с хартия и оттам започва да шурти кръв. Ей така – от нищото. В интернет не намирам обяснение за това. Google не знае защо се разпадам физически, защо умирам от мъка и защо кървя… Няма. Това е.

Гади ми се почти непрекъснато. Вървя по улицата и си представям как при следващата крачка просто се разпадам, превръщам се в пихтия. Като сгазено мекотело. От мен остават само карантии, които засъхват по асфалта и изчезват за два-три дни. Никой не забелязва това. Теб те няма. Мен ме няма.

Идеята за секс в отсъствието ти изглежда по-потресаващо от привлекателната, но твърде дръзка идея за самоубийство. Пускам си порно и рева. Мога да свърша само ако си представям, че ме чукаш, докато дишаш във врата ми. Правя го рядко, защото след финала е отвратително болезнено и просто не си струва.

Трудно дишам. Непрекъсната болка вляво. С всяко едно вдишване.

Такава е малката видима част от айсберга на шибаната печал, която дойде, когато си тръгна, любов моя. Такова е гнусното й физическото изражение. Останалото от нея е неописуемо и неизмеримо.

На моменти е толкова ужасяваща, че чак е смешна. Продължаваща до досада, до изумление. Хиля се в лицето й през сълзи. „Още ли, беее, докога? Докога?!“ И постепенно я приемам, както се приема неизбежно изнасилване.

Печал, огромна и страшна като черна гнусна свиня, която се изправя на пътя ти в гората, ранена и подплашена.

Може да е кофти спомен, може да е смъртна присъда… Да видим.

Няма и велико изкуство без малко болка.