Хари Потър манията още ни държи
Измишльотината всъщност може и да си прилича с истината
– Накрая ми кажете… – рече Хари – това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми? […]
– Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се види, това да означава, че не е истинско?(„Хари Потър и даровете на смъртта“, Дж. К. Роулинг)
Преди няколко дни се навършиха двайсет години от момента, в който на родителите на няколко поколения деца им се е наложило да разберат, че вече познанията им за магия ще трябва да се разширят от едното “абракадабра”. Също така с напредването на времето са осъзнали, че няма да се разминат с научаването на няколко заклинания и снизходителното съгласяване “да, сигурно е възможно”. Задължителен момент в порастването на всеки един wannabe възпитаник на “Хогуортс” са хиляди дискусии относно:
евентуалното сменяне на училище, купуването на сова, пробването за свободен полет с метла и личният ми фаворит – трансформирането в каквото пожелаеш животно.
Още помня, че това бяха първите книги, които сестра ми (която по това време беше прясно навлизаща в пубертета и съответно нежелаеща да се занимава с “глупости”) склони да ми чете всяка вечер за приспиване. Наистина неподходящ избор за “приказка за лека нощ”, тъй като стоенето до дълго след полунощ ми стана навик именно тогава. Макар че не подценявам вълшебните способности на гласа ѝ и актьорските ѝ умения, смея да твърдя, че магията на целия процес беше по-скоро на друго място.
Никой никога няма да успее да анализира изцяло книгите, авторката им или комбинацията на тематики, които са ги превърнали в световен културен феномен. Дълбоко в себе си аз съм напълно убедена, че именно тази мистерия и енигма допринасят за чара им и ги превръщат в знаково събитие в животите на не една генерация. Макар че е напълно възможно да се отделят хиляди и хиляди страници в научни трудове относно стилистиката на Роулинг, изграждането и развитието на героите, похватите, които е използвала, та дори брилянтният избор на имена. Вероятно някой ще го направи след няколко десетилетия, когато пише докторантура относно световните литературни и културни повратни точки… Но това истински няма значение.
Единственото, което е било важно, което е носело смисъл за всеки (по)читател, всеки potterhead, е било чувството, че цялата тази измишльотина, фантасмагория – всъщност е донякъде достижима и дяволски много си прилича с истината. Навярно никой не е получил писмото си от “Хогуортс”, надали е купил магическата си пръчка от Диагон-али и вероятно никога не му се е налагало таласъм да го води до трезора с парите му в “Гринготс” и не всеки е извадил късмета един от най-добрите му приятели да е полугигант (тук може и да има място за интерпретации, но нека го приемем в буквалния смисъл…). Всички сме се изкушавали от магически пълнещите се чинии (особено когато се прибереш късно вечер и хладилникът е толкова празен, че ти става жал едновременно за него и за теб), както и ремонтирането на къщи с няколко правилно изречени думи и размахвания на магическа пръчка. Персоналните ми най-огромни изкушения бяха летящата кола (ти представяш ли си – личен самолет, на който скачаш по всяко време) и телепортирането (май не мога да скрия слабостта си към пътуванията…).
Но в детайлите си този свят, изваян от думи и магия, плашещо много си прилича с нашия. Отношенията между хората са същите, изборите между добро и зло в най-наивната им и проста форма са същите, възтържествуването на справедливостта е същото. Макар че пищността, която заклинанията и митологичните създания придават, са атрактивни за читателя и зрителя, същността на вълшебството в поредицата е далеч по-проста.
Тя е омагьосващо ч о в е ш к а. Което я прави толкова истинска.
И съвсем по човешки и тя пораства с нас. А на генерацията родители, които са научили в крачка приложението на магически essentials като мантията невидимка и философския камък, им остава само едно. Да предадат щафетата към едно далеч по-обучено поколение от вълшебници и вещици.
