От гледна точка на системната парадигма е налице нормативна криза в жизнения цикъл

Знаете ли кое е общото между любовта и човешкия папиломен вирус? И двете могат да превърнат човека в дърво. Само че вирусът на любовта е малко по-страшен. При него личният ви набор от щамове е с неограничен брой и всеки изисква уникално лечение. Моите са три – Програмиста, Будиста и Окръжноболния. За да се излекувам, отидох при изтъкната софийска психоложка. 

„Имного поздрави от мен на майката на бащата на психоанализата!“ – съскам като горещ шрапнел на излизане от кабинета ѝ. Първо, скъсява ме с времето. Второ, кара ме да попълвам Минесотския многофакторен личностен въпросник два пъти, понеже първия път е излязъл невалиден. И трето… та това са петстотин въпроса! Започва се от „Добър човек ли е Вашата майка?“, минава се през„Искало ли Ви се е някога да сте мъртви?“ и се стига до „Приятно ли Ви бе да попълните този въпросник?“…

Петнайсет сеанса и хиляда кинта по-късно седя в кафенето срещу кабинета на психарката. Надвесена съм над резултата от психологичното изследване като над грис халва в детската градина. Поемам си дъх и започвам да чета…

„От гледна точка на системната парадигма е налице нормативна криза в жизнения цикъл. Пациентката изпитва несигурност и неотреагиран гняв. На външно поведенческо ниво това е свързано с ексхибиционизъм.“

Знаех си. Бях убедена, че онази черна копринена блуза от вторник, през която четириока риба с бинокъл за нощно виждане вероятно би различила очертанията на сутиена ми, ще ми лепне хламидията на психичните разстройства.

Засрамено загръщам всеки сантиметър от тялото си и оставям само очите – колкото да продължа да чета…

„Долавят се потиснати враждебни чувства, които пациентката изразява чрез мелахолен канибализъм. Копнеж да се пленява в устата, вагината и ануса непоносимият друг, който пациентката иска да възкреси чрез изяждането. Недостатъчна способност за емпатия и разбиране на другия.“

Мисля, че започвам да се влюбвам в нея. Психарката определено е права. Трябваше да се поставя на негово място, докато висях на три педи от земята на „Раковска“ в примката на ръцете му и го слушах: „Чуй ме, Дрислинда, пичка ти лелина, ще умреш на Коледа, педерасче такова!“. Добре дошли на Северния полюс на любовта. Тук вашият любим не ви държи за ръката, а за вертебралните прешлени, сънната артерия и трахеята. Ахааа, сега разбирам какво е искал да каже бай Фройд с „Анатомия на чувствата“… Ей, Зигмунд, преди да потърсиш любовта ми в ануса, би ли проверил в хипоталамуса, който се активира при ужас? И така, с удоволствие бих ви запознала с Окръжноболния, но единственият повод, по който би присъствал на подобно събитие, е, за да напише КОР и да си тръгне. Не, Окръжноболния няма да дойде от „Младост“ чак до тук. Той ще се провикне направо от там: „Аз лиииииии, аз ли да ходя на концерта на Лили Иванова… Кор за хората!“.

„Възможно е да се мисли за неосъзнато търсене на фалическата майка. Това означава подсъзнателен импулс да погълне майка си през устата на партньора. Първичен мазохизъм и личностова патопластикас приоритетни прояви от драматичния клъстър. Касае се занарцистична, емоционално нестабилна и зависима личност. Набелязана е тенденция към преувеличаване на проблемите.“

Свивам юмруци и ми се иска да дам undoна всяка сълза, пролята в кабинета ѝ. Щях да постигна повече, ако се бях разревала на рамото на судански носорог. „Вижте, като лекар нямам правото да ви съветвам за връзката ви. Но като майкаааа – навярно от страх да не я погълна, бе направила пауза, дълга колкото Ламанша – бих ви насърчила да бягате възможно най-далече от Тодор. Извинете, от Митко.“ „Георги“ – поправях я аз.

Като се замисля, бях научила повече за живота в чакалнята на кабинета ѝ, отколкото вътре в него.

Понякога ходех с час по-рано само за да подслушвам историите на  пациентите ѝ: „Жените са кучки, докторе, ебат пари!“, „Прочетох „50 нюанса сиво“, докторе, но как да го привлека, без да се наложи да извадя черния му дроб или да го ослепя?“, „Не съм добра търговка, докторе. Тъкмо преглътнах факта, че ще продавам бонбони с името „Топките на Моцарт“, когато в магазина ни пристигна нов артикул – „Камилски топки“…

Докато аз рухвах тихо на стола, скорпионът в мен набираше Комисията за защита на потребителите. Не ние трябваше да плащаме на психарката, за да ни слуша. Тя трябваше да ни плаща, за да ѝ разказваме! Имаше цялото богатство на света – живота на другите, но ни най-малка идея какво да прави с него. Нито с майка му.
Смело преглъщам грис халвата и загребвам още.

„Поради недостатъчна емоционална компетентност и страх от отхвърляне пациентката блокира интимността. Въпреки липсата на пенис, който може да загуби, тя се опасява от раздяла с гениталиите, усещайки високата нарцистична стойност на пениса като гаранция за едно повторно съединяване с майката…“

Дрислиндааааа, кастрирана едипова вещица такава! Ще видиш ти Фройд посред бял ден! Само да ми паднеш и ще ти навра свръх Аза в… Сега вече сърцето ми е на швейцарско сирене. И се обръща с хастара навън. Направо се изсипва в стомаха ми. Иска ми се да се обадя на тази кучка и да ѝ кажа, че не е по-добра от мен само защото вечер мъжът ѝ я взима с двувратката от частния ѝ кабинет, а моят пие шейсетата си бира с Бобъра, Фикуса, Дългата мумия, Грозния и Дългодебелия в „Папагала“. Да ѝ кажа, че съм достатъчно компетентна относно любовта и че тя не е онова, дето пише в учебниците. Че любовта е екзорсизъм, патопластика, личностово разстройство от драматичния клъстър!

Че когато обичаш истински, болката е наркотик, а сълзите са Визин. Отказвам се да звъня. Не и на горещия телефон за удавници. И продължавам да чета…

„Пациентката упражнява контрол над своите партньори чрез абнормна ревност. Привързаността към всеки донжуан ѝ дава възможност да се наслаждава на невярната си майка, да утолява собствения си апетит към други жени и да проектира върху тях желанието си за смърт, превръщайки се в терористка.“

К’ааажи честно… Това за абнормната ревност ме връща в спомените. И по-точно в преддверието на Ада – квартирата, която деляхме с първото ми гадже, Програмиста. Намираше се на 13-ия етаж в един блок в „Сухата река“. Няколко души се бяха хвърляли от него, а впрочем и от неговия близнак отсреща – нещастието обича да се оглежда. В онези дни си мислех, че това е най-безопасната порода мъж:през деня програмира, а вечер кара виртуален тир, пълен с брюкселско зеле. Бяхме щастливи. Но видиш ли, един ден взе, че ме покани на ресторант. Когато след шест години ти определи среща направо в ресторанта, това може да означава само две неща. Или ще ти предложи, или ще ти предложи нещо друго. „Може би искам други жени. Не мога да обичам някого, когото виждам всеки ден. Ако трябва, излез, научи се да се чукаш и се върни обратно.“ И рибата сопол беше по-секси от мен. И водният скротум от езерото Титикака. Но най-много от всичко ме нараняваше фактът, че Марина Мана беше по-секси от мен. Новата интернет любов на Програмиста живееше в къща от бамбук над един екваториален гьол в малката южноамериканска страна Гвиана. Беше висока около метър и четиридесет и приличаше на „малката булка“, преоблечена от стилиста на Галена. Но какво значение имаше това, след като тъкмо тя бе откраднала любовта ми? Трябваше да призная – психоложката беше като отдавна издъхнал часовник – не върши никаква работа, но поне два пъти в денонощието показва верния час. Наистина бях терористка. Представях си Марина Мана в устата на черен кайман. Как се дави с тръстика, трови се със скариди или поне изчезва в кола, тласната към отворен гроб.
Но ето ни и в края на психологичното изследване. Да дадем думата на психоложката.

„В желанието си за тероризъм пациентката изземва архаичния образ на отровителката от историите за харемите. Отвъд развихрената вещица отравянето на храната или напитката показва малкото момиче, лишено от гръдта. Би могло да се свърже и спротрахирана криза на идентичността.“

Бива си я, нали? Мислех си, че след раздялата с Програмиста ще намеря истинското си Аз. Но точно тогава, по волята на Самсара или вечния кръговрат се появи следващото ми гадже – Будиста.

Очите му бяха големи колкото отвор на бартолинова жлеза, а лицето му приличаше на страница от вестник с малки обяви. Имаше безотказна техника с жените. След като откриеше сакралната им чакра Свадхиштхана, която се намира точно до чатала, Будиста вадеше бебешко олио „Бочко“ с пшеничен зародиш от лев и петдесет и продължаваше с аюрведичен масаж за стимулиране на енергийните точки имускулите на тазовото дъно. Веднъж ме заведе и на холотропно дишане – в продължение на час дишаш толкова дълбоко, че малко преди да откриеш Светлия човек в себе си, се насищаш с кислород и припадаш. Тази глава от живота си наричам „Яж, еби се и тичай“.

Сгъвам грис халвата в джоба си и излизам от кафенето. В главата ми още отекват минесотските въпросчета. „Би ли Ви станало много жално за животно, което е хванато в капан?“, „Винаги ли си измивате ръцете преди ядене?“, „Добър човек ли е Вашата майка?“. Но най-важният въпрос е заседнал като кука в гърлото ми, влачейки дългото въже на съмнението. Наистина ли бях луда, или и Програмиста, и Будиста, и Окръжноболния, и Фройд не бяха част от епикризата ми, а просто част от живота ми. И в двата случая ми остава да направя само едно. Да им кажа: „Благодаря ви, момчета. Подобно“.

Повече за Елена Колева можеш да прочетеш тук

Любов като на кино

Кой заслужава да носи титлата Най-добър бар и ресторант за 2018, решаваш ти. Гласувай и спечели Samsung Galaxy Note 9

Последвай ни в инстаграм.