СУРИНАМ
Под окупацията на джунглата, салсата и лютите подправки
Ана Вълева
Когато разбрахме, че ще пътуваме за Суринам, започнахме да търсим на картата къде точно в Африка се намира тази страна. Оказа се в Южна Америка, четири пъти по-голяма от България, а на тази площ се шири население от едва 450 000. Единственото, което оправдава подобно разточителство на пространство, е фактът, че 80% от територията й е окупирана от джунгла.
Макар и Суринам отдавна вече да е бивша колония на Холандия, все още един от малкото възможни начини да се стигне дотам изисква да минете през Амстердам. Оттам трябва да се прехвърлите на местната авиолиния Суринам Еъруейс, която прави по два полета седмично до Парамарибо и обратно. Казано накратко – веднъж пристигнали, можете да се считате пленници на джунглестата страна за не по-малко от пет дни.
Самолетът пристига, и със спускането на стълбата нахлува вълна от нажежен въздух. Взимаме ръчния си багаж и поемаме пешком през пистата, за да се доберем до сградата на летището. Вътре ни очаква почти неподвижна опашка за визи, които се изписват бавно и прилежно на ръка от трима служители един след друг. Всичко се случва бавно, без суетня и под съпровода на безкрайни словоизлияния на висок глас. Местните хора никога не спират да говорят, сякаш имат суеверие, че тишината е опасно нещо.
Пътят от летището до столицата Парамарибо е приблизително около един час, в рамките на който освен да разглеждате еднородните ламаринени барачки, канавките, пълни с цъфтящи лотоси, и червения път, можете да научите нещо ключово за търговските марки в страната. Тук името на всяко значимо нещо задължително съдържа Сури- или Пар- – най-популярната бира се нарича Парбобир, а ние се озовахме там по повод на ежегодния салса фестивал Салсури.
Първото ни впечатление от среднощно Парамарибо беше, че като че ли сме попаднали в старите филми за Дивия Запад – от двете страни на улиците стоят дву- и триетажни дървени къщички с веранди и капаци на прозорците. Единственото, по което можеш да разграничиш, че не е Западът, са шарените хамаци, които висят на всяка веранда.
След първата си нощ в типична суринамска къща, в която по стените щъпуркаха малки саламандърчета, на сутринта бях нетърпелива да се разходя из центъра на града. Качихме се в една кола, чиито шофьор твърдеше, че е такси, и ни свали до централните части на града. Тук всяка движеща се кола може да бъде такси. Ако закъсаш за пари, винаги можеш да догониш някой турист и с подвиквания Такси!Такси! да го избуташ в колата си, да го закараш докъдето има нужда и да му поискаш някой друг суринамски долар.
Слизайки на централната улица се озърнах, търсейки цивилизация, магазини или поне някое симпатично китно кафене под дебела палмова сянка. Магазините бяха засипани с белезникав и червен прах и силно напомняха някогашните Наркооп. Поехме по пазарната улица, която се спускаше покрай реката. За момент си помислих, че смущаващата сладникава миризма идва от широката и кална Суринамска, но скоро разбрах, че поради наличието на отворена канализация всички нечистотии се изливат в тънки вади към канавките в средата на улиците. Пред всяка къща има издълбан канал, който е свързан чрез малка канавка с големия отходен канал, който служи едновременно и за разделител на двупосочните улици. Когато наближиш покрайнините на града, от каналите започват да се подават лотоси, поклащащи бледите си цветове над повърхността.
Стигаме до пазара, разположен под един ламаринен покрив, където на купове са нахвърляни безразборно разнородни стоки и продукти. Щандовете са отрупани с мини бананчета, манго, папая и мопей, и ние се смеем на факта, че най-скъпият и рядък плод тук се оказва ябълката. Прави впечатление, че преобладават различни по форма треви, някои от които служат за основно ястие, други – за подправки, а трети се оказват билки.
Няколко маймунки неспокойно се озъртат, завързани за щандовете, в очакване на новите си собственици и папагали в големи клетки крещят на купувачите. Тези екзотични създания няма да живеят в дървените двуетажни къщурки. Те ще бъдат приютени в някое от именията, разположени в скъпите квартали на Парамарибо, където улиците наподобяват декор от Робинята Изаура или друг филм от времето на робовладелство по тези места.
Когато стигнахме до дървената катедрала Св. Петър, бях обзета от учудването да видя една до друга църква, джамия и синагога. Парамарибо прилича на София по това, че е един от малкото градове в света, където светилища на различни религии стоят мирно рамо до рамо. Суринам е приютила имигранти от Индонезия, Индия, Китай и Близкия Изток и тук това пъстро многообразие е съумяло да намери път към взаимната търпимост и толерантност.
Късно вечерта нашите домакини предложиха да ни заведат да хапнем. Паркирахме пред къща в покрайнините на града, в чийто двор имаше дървен тезгях под формата на буквата П. От вътрешната страна на тезгяха седеше мъж, който с усмивка съобщи, че имат супа. Естествено, приехме да хапнем единственото нещо в менюто. Мъжът изчезна за малко и се върна с големи купи за всички и ги постави пред нас. Преди да се осмеля да опитам, започнах да проучвам съдържанието на супата. Оказа се, че се състои от едри парчета лук, бульон и цели варени яйца. Стори ми се безопасна и реших да премина към дегустация. Е, не бях предвидила склонността на местните към предозирането на лютивите подправки…
Никога не разбрах със сигурност какво съм яла по време на престоя си. Усмихнати жени накълцваха на ситно зелени треви, хвърляха ги в тиган, ръсеха люти подправки и понякога разнообразяваха това с ориз и риба.
На следващата сутрин поехме към най-високата точка в Суринам – 400 м надморска височина, в парка Броунсберг. Той е заобиколен от изкуствено езеро, на чието място е имало находище на алуминий. (Любопитно е да се знае, че Суринам е един от най-големите производители на алуминий в света.) Когато находището е било изчерпано, то е наводнено и превърнато в изкуствено езеро. Пътеката ни води между гигантски боабаби. Около нас всичко издава звуци и помръдва, но е трудно да бъде забелязано и разпознато. Минаваме покрай два водопада, които изливат слабите си води от около 10 м височина. Водачът ни гордо ги представя като атракция, а ние се усмихваме, за да не го обидим. Истински спираща дъха гледка се разкрива от върха, откъдето се вижда цялото езеро, прелитащите между дърветата маймуни и върховете на баобабите.
Следващият етап от пътуването ни е по вода. Качваме се на корабче, което ще ни отведе в сърцето на джунглата по река Суринамска. Реката е кална, непрогледна и широка, а неясните граници на бреговете й се губят в коренищата на тропическите дървета. От време на време от хилядите й разклонения неочаквано се подават канута с полуголи мъже от местните племена, които почти веднага се шмугват в следващия извит ръкав.
С нас на корабчето са журналист и оператор от местната национална телевизия, които подготвят филм за резерватите в Суринам. 30% от територията на тази страна е защитена и обявена за резерват. Искате ли да видите едно прелестно място? – питат ни те, и ние се съгласяваме. Корабчето пуска котва и заедно с тях се качваме в малка лодка и поемаме в неизвестна посока.
Следобедният тропически дъжд току-що се беше излял, когато преплавахме покрай плажове с бели пясъци. Преди да се спуснете да опаковате багажа си, за да видите това чудо – бели пясъци на брега на река – нека първо уточним някои подробности. Това е изкуствено създаден бряг, около 200 м дълъг, замислен като луксозно убежище за капризни туристи. Забелязвам, че е заграден от мрежа, и журналистите ми обясняват, че целта й е да спира пираните.
След около 2 часа горивото на лодката свърши и макар и да доливаме от недостатъчните си запаси, двигателят й още дълго не пожела да запали. Започна да се стъмва, точно когато достигнахме до заветната си цел. Тук реката граничеше с твърда суша и оформяше тесен естествен бряг, позволявайки на неподправената красота на джунглата да опровергае нуждата от изкуствени бели пясъци. Екзотични цветове и непознати растения обграждаха пътечката, която водеше до местна къща, построена на колове. Нямахме време да се наслаждаваме много. Вече пътят ни обратно по реката към корабчето беше невъзможен без гориво и светлина и решихме да потърсим начин да се върнем по суша.
Журналистите ни поведоха към някакво населено място, за което операторът с гордост ми каза They have a lot of activities here – they have a school, a basketball field and a market! Емоцията, с която го каза, ме накара да се замисля колко пъти на ден минавам покрай училища, баскетболни игрища и магазини без дори да ги забелязвам.
Селото се оказа от няколко къщи. Журналистите отидоха да потърсят транспорт и след малко се върнаха с новината, че тук няма никой с превозно средство, но един човек познавал някого в съседното село, който имал пикап, с който може да ни закара, и ей сега ще го доведе. Когато шофьорът на пикапа се появи наистина, бях искрено учудена, че тези хора се ангажираха да помагат на непознати, които са почукали на вратата им. Мислех си, че такъв развой на събитията е възможен само в приказките.
Благополучно се прибрахме на корабчето и бяхме щастливи да открием, че леглата ни са готови – на палубата висяха един до друг хамаци, в които се провесихме като прилепи, и заспахме под звуците на нощния живот на джунглата.
Следващата нощ посрещнахме в цивилизацията на покрит шлеп по река Суринамска под звездното тропическо небе и страстния ритъм на салса, зук и регетон.
редакторите
