Самотно?! Не откачай, градът е винаги там!
Градът винаги може да те приюти из улиците си, ако се чудиш къде да се завреш
Михаил Михайлов
Статията е писана през есента, но е валидна за всеки сезон. (бел. ред.)
Колкото повече жълти листа падат по алеята до бул. Цар Борис, толкова повече долавяме една масова депресия, обхванала хора, села и паланки. По повода казваме: унили дами и господа, есента е сезон на вътре-правене. На абсорбиране на цветове, музика и аромати, за да се случи нещо, което е далеч от очите на приятели, роднини и на леля Цеци от съседния вход. Ако лятото ни задължава да сме „open“ във всички смисли на тази приятна българска дума, то есента ни кара да случваме нещата във вътрешното пространство на собственото си многопластово Аз. Лятото е демонстрация. Целта му е да показва как сА мята и в това май няма нищо чак толкова лошо.
Есента е друга ракия. При нея трябва да се съберем, да се подредим и да започнем да ферментираме, за да може напролет да сме с най-добрия дестилат от самите себе си.
Както казва Галина Николова: „Докато вървя по улиците към така наречения си дом, мисля как и ние сме като тях. Ако дълго не минаваме през себе си, после може да не се познаем.“
Есента е времето, когато трябва да минем през себе си. Да пометем улиците си, да поправим светофарите си и да се намерим, ако случайно сме се забравили на бара на Градина преди месец, два, три. Сезонът е изключително кофти преживяване за хората, които се самозаглушават между милиони френдчета, шумни компании и 24-часови партита. Те просто не знаят какво да се правят и когато останат насаме със себе си, им е неудобно и едно „здравей“ да си кажат. Именно заради това мислим, че единственото лекарство, което може да предложим в случая, е градът.
София винаги е тук, независимо дали си се депреснал, дали си влюбен или не си си изпил кафето още. Тя е като дишането и може да ти предложи много повече от фенси заведения и досадни задръствания, защото просто те обича.
Обичай я и ти. По малко и леко каше. Гъзарски, както тя обича. Ето така:
ПРИЯТЕЛИ КАТО ПАМЕТНИЦИ
Иванчо не ти се обади вчера, Марийка ти киселее, а Гошко и Уошко пак са пушили без теб. Заеби всичко това. Разходи се и виж колко велики мъже (и по-рядко жени) са застинали на ключови кръстовища и локации във вечна бетонна, бронзова или желязна форма. Паметници на истории и на животи, много по-интересни от стената ти във фейса. Това вдъхновява и понякога разболява, когато се замислиш за безсмислието на доста от сегашните ти грижи. А и не забравяй, че на една пейка в София винаги може да разказваш истории. Там двама господа обичат да слушат и да записват по малко от най-доброто.
БУЛЕВАРДИ КАТО ВКЪЩИ
Някой беше казал, че домът е там, където е четката му за зъби. Помниш ли последното такси, което возеше теб на предната седалка, а отзад бяха още милион истории, забравени книги, целувки и няколко неказани довиждания. Ние помним. Помним и когато я изпратихме, а светофарът вместо секунди показваше едно зелено сърце и нищо друго. Помним още и онзи 72, в който по тавана имаше звезди, а ти просто си седеше и я гледаше как се мъчи да перфорира сърцето ти на разваления перфоратор зад предните две седалки до шофьора. Булевардите също помнят. Отиди и постой за малко.
Учудващо е как навън понякога е много повече вкъщи.
ТРАМВАИТЕ
Трамваите… Трамваите са Париж и стара Италия. Понякога са Виена и Будапеща, а понякога са си просто България, но по-друга. Ако не знаеш какво да се правиш, просто се качи и пътувай. Събирай истории, хора, лица и спирки. Снимай. После се прибери, сложи ги в кутийката, където държиш всичко ценно и опаковките от дъвки „Турбо“, и си ги пази за догодина. Пази си ги, когато настинеш, против кашлица, скука, сополи и отчаяние. Действа, ще видиш.
МЕСТАТА
Защо трябва да си с някого, за да идеш там, където свети на снимката. Защо трябва да си се разбрал с най-отворените ти аверчета или със секси мацката от снощи, за да пиете бира на Народен. Той си е там и те чака. Е, може би не точно теб, но да кажеш, че имаш среща с достолепната му фасада, винаги си е добро оправдание, за да излезеш. Той е бил свидетел, когато се напи така безпаметно онази ноемврийска вечер, че беше като судоку – труден за решаване. И пак той беше там, когато свирихте на шапка за двайсет лева, защото нямахте цигари и стотинки за метро.
Местата в града ни, които ти пазят всичките изцепки, спомени и безспомени, не са се преместили, просто ти си се преместил от себе си.
Центровай се пак или иди – те ще го направят за теб. За да си спомниш.
НЕБЕТО
Преди бая време гениалният Ричард Бах пише една книга, която се казва „Небето винаги е там“. Тази книга на пръв поглед е за самолети, но много повече е за небе. Та небето винаги е там. Може да не е с толкова звезди, колкото извънградското, може да е малко мръсно, опушено и сиво, но си е наше. И макар да знаем, че всички кокетни панелки са влюбени в него, то си е на себе си свое. И на тебе, ако го поискаш. Вдигни я тая глава за малко и виж какво се случва горе. Ако това не ти помогне срещу есенна депресия – не знаем какво ще може.
„Небето винаги се движи, но никога не си отива.“ То е пич. Вземи пример.
За финал казваме, че да се харесваш е трудно. Да живееш със себе си, още повече, а наесен нещата направо са критични. Но… Осъзнай се и не откачай – градът е винаги там. А колкото повече го допуснеш да ти покаже от себе си – толкова по-добре.
редакторите
