Нещата от живота

3 март е един от онези дни, в които дори най-големите циници и скептици на патриотизма могат да усетят бодване отляво и леко усещане за общност

Тук събрахме пет български стихотворения, който представят героичните и трагични събития около 3 март и нашето освобождение.

Стихотворения за 3 Март

Христо Ботев

За всички нас Ботев е останал в съзнанието като архетипа на революционер. Млад, интелигентен и дързък, той е готов да даде живота си за свободата на България, но едновременно с това е крайно разочарован от „скотското“ съществуване на повечето си съвременници, които предпочитат „добрия живот“. И докато други се зъбят на тиранина само в механите, Ботев и неговите сподвижници планират бъдещото освобождение. Стихотворението „Делба“ е посветено на Любен Каравелов.

Делба

По чуства сме братя ний с тебе
и мисли еднакви ний таим,
и вярвам, че в светът за нищо
ний няма с теб да се разкаем.
Добро ли сме, зло ли правили,
потомството назе ще съди;
а сега – дай ръка за ръка
и напред със стъпки по-твърди!
Спътник ни са били в животът
страдания, бедност в чужбина,
но тях сме ний братски делили
и пак ще ги делим двамина…
Ще делим ний хорски укори,
ще търпим и присмех глупешки,
ще търпим, но няма да охнем
под никакви мъки човешки.
И глава ний няма да сложим
пред страсти и светски кумири:
сърцето си вече казахме
с печалните наши две лири…
Напред сега с чуства и мисли
последната делба да делим:
да изпълним дума заветна –
на смърт братко, на смърт да вървим!

Пенчо Славейков

Освен героичната страна на революцията и войната за много хора 70-те години на XIX век остават в съзнанието като време на страх, смърт и ужас. Един от тях е Пенчо Славейков. По време на Руско-турската война той е дванадесетгодишен и кошмарът от изпепеляването на Стара Загора, където живее със семейството си по това време, се отпечатва дълбоко в съзнанието му и вдъхновява поеми като „Кървава песен“ и „След Старозагорския бой“.

След Старозагорския бой

Два дни бягаха те след злочестия бой,

        гладни, морни, от скърби убити…

Тях, хероите, стигна нерадостна чест,

        а победата врагът похити.

Разнебитени в боя, един по един

        те случайно отпосле се сбраха –

тез малцина, които при слабий огън

        нея вечер тъжовни седяха.

И замислен продума едина от тях:

        „Всякой страда и всякой натяква;

но щастливи вълни ни отвлякоха нас…

        А каква ли съдбина очаква

там ония що паднаха врагу в ръце

        живи, мъртви и смъртно ранени?“

И повтори с въздишка: „Злочестий Попов,

        сякаш той и сега е пред мене!

Двама бяхме при знамето ний. Като град

        там върху ни куршуми валяха

и пищяха гранати… В барутния дим

        кой с кого е и де не личаха.

Изведнъж аз съгледах през гъстия дим

        как той грабна от ближний тръбата –

протръби настъпленье – и фърли се пръв

        гордо с голата сабя в ръката.

Но на втория разкрач куршум повали

        възнак смело полетелий тамо;

а докле да се сетя аз, други за миг

        пропищя и се впи в мойто рамо.

Аз полетях, во несвяс. Ала някой отзад

        ме чевръсто през кръста прехвана…

Не усещах, ни знаях що ставаше с мен,

        во замая от лютата рана.

Чак когато на себе си дойдох, видях –

        бяхме вече от боя далеко –

че един опълченец ме води, с лице

        омотано надлъж и напреко.

Други беше Попова подйел на ръце

        и вървеше след нас отподиря, –

а навред от страни, и отпред и отзад,

        почернял бе от паплач баиря.

Всички бягаха, старци, жени и деца –

        що остава на клетите хора!

Непресякваше долу боят. И отвред

        буен пламък обзел бе Загора.

Там на връх на баиря запряхме се ний.

        „Оставете ме тука“, простена

злополучника, – „огън ми адски гори

        гръд дълбоко и люто язвена.

Ази чувствувам, пътя не ще изтърптя

        нейде тук ме на завет сложете; –

победители вий да се върнете пак

        ако Бог ви помогне – помнете,

не оставяйте своя другар, на врагът

        не оставяйте трупът ми хладни. –

Може би да ме сварите още и жив:

        може би сгоден час да се падне.“

Полумъртъв го ние оставихме там,

        и се пръснаха кой къде свари…

А от ляво се спущаше вече врагът,

        на обход да ни татък превари.“

И с горчива въздишка оброни чело

        старий воин, обгърнал на рани;

и безмълвно внимаваха тъжний разказ

        бежанците, край огъня сбраха.

Измежду им тогава обади се друг:

        – Имам ази дружина отбрана,

разправи само де го оставихте вий –

        и ще бъде той тука зарана.“

Той повика юнаците свои завчас,

        момци в огън и пламък калени,

те се метнаха сръчно на бързи коне

         и изчезнаха в мрака зарени.

През полето заглъхнало преко, без път,

        мълком те в мрачината вървяха…

Прязнощ, пълния месец когато изгря,

        тамо долу Загора съзряха.

И неволно юнаците спряха се в миг,

        остро погледи впили смутени –

боже! Туй ли е бащиний град, или в мрак

        нощни призраци там са строени?!

Там, огрени от месеца, куп съсипни

        с свойто грозно величие бдяха,

зид до зид, като сенки мъртвешки в нощта

        с силуети си тъмни стърчаха.

Ту от тук, ту оттамо избухне огън,

        ту загасва, ту пак се подйема.

Рухне зид – и отйекне се ек надалек;

        дим на гъсти вълни се възйема.

В задимения въздух на скапана леш

        наваля воня задушлива,

и зловещо баучаха татък далеч

        стръвни пъсове грозно и диво.

Тежка скръб сви корави юнашки сърца.

        тръпки тръпна снага им побиха, –

те чевръсто възвърнаха морни коне.

        низ клисурата стръмна завиха.

Преминаха реката; по тъмния бряг

        дебнишком се възйеха отсреща –

притаяваха се и завръщаха пак,

        да отбягнат нечакана среща.

Че се мяркаше татък из нощния мрак

        бодър страж на затулно наместен,

и прелитаха конници бързи отвред,

        с глъч и топот злокобно предвестен.

Ей ги вече възйети на стръмния връх,

        край на техния поход опасен –

Тъмни шубраци тъмно шумят со листа

        осребрени от месеца ясен.

Там в гъстежа заврян го намериха те,

        и отметнал ръце и разгърнат,

посинял и подпухнал, – и поглед студен

        в вечността надалеко обърнат.

И поднеха те мъртвия труп на ръце,

        като майката чедо, грижовно;

на конете се метнаха; – цялата нощ

        те безмълвни вървяха тъжовно.

Чак когато се сипна на изток зора,

        те бивакът свой горе видяха,

разположен по склона на тъмний Балкан.

        На сбор утрен тръбите тръбяха.

Иван Вазов

Най-епичният момент от участието на българското опълчение в Руско-турската война са боевете при прохода Шипка през август 1877 г. Вазов отдава почит на смелите българи, дали живота си, за да спрат турската армия в настъплението ѝ на север и по този начин да променят хода на войната. „Опълченците на Шипка“ е част от цикъла „Епопея на забравените“, в която Вазов увековечава и Левски, Бенковски, Кочо от Перущица, братя Жекови, Каблешков, Пайсий Хилендарски, Братя Миладинови, Георги Раковски, Стефан Караджа и Панайот Волов. Всеки от тях има собствена поема, а събитията покрай Априлското въстание, хвърлили „тайна сянка въз нашта история“, откриваме в „1876“.

Опълченците на Шипка

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Асен Босев

Години по-късно детският писател и поет Асен Босев припомня духа на революционните години  със стихотворението си „Шепотът на планините“.

Шепотът на планините

Тръгна ли по планините,
те ми шепнат за хайдути.
Шепнат за Хаджи Димитър,
за войводите прочути.

Водят разговор листата и
за Стефан Караджата.
Славят старите дървета
Филип Тотювата чета!

Дъб столетен с клон потрепне
и за Левски ми нашепне-
как дошъл от път далечен,

в калайджия преоблечен,
а се върнал с дрехи нови,
уж е най-богат търговец!

Люляци ми шумолят:
-Поклони се!В тоя кът
падна в битка за народа
Христо Ботев-млад войвода!

На хайдути за борбите
вред ми шепнат планинитe…

Дамян Дамянов

Дамян Дамянов пък посвещава на Освобождението стихотворението си „3 март“

3 март

О, най-щастлив и най-очакван ден!

От чаканото слънце ослепен,

Един народ, пет века в мрак изстрадал,

Набожно е застанал като в храм

И в радостта си не разбира сам

Дали е коленичил или паднал.

О, най-щастлив и най-очакван миг!

За него еретик след еретик

Като главни по кладите горяха!

И може би светликът най-голям

Не иде от зората, а оттам —

От огъня, във който те умряха.

О, най-щастлив и най-очакван час!

Час, в който със свободен вече глас

Народът пее под свободно знаме.

Час, в който има всичко: нов живот,

Нов цар, нов път, нов гняв на стар народ…

… И свободата само май я няма…

Булгарските поети са знаели как да обичат.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.