Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата – надеждата е по-силна от страха

SPOILERS: Проследяваме една дългоочаквана предистория, която разкрива повече за Хеймич, бунта и цената на свободата

0 коментара Сподели:
Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата– надеждата е по-силна от страха

Hope. It is the only thing stronger than fear.

Цитатът изниква в главата ми секунди след като екранът угасва и потъва в черно. Емблематичната реплика на президент Сноу от Игрите на глада някак идеално би паснала като слоган на последните сцени от Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата. Нима игрите приключват за нас, след като най-накрая слезем от влака? Или в този случай – след като излезем от киното? Този и още куп въпроси ме държаха будна след дългоочакваната премиера на новия филм от поредицата, която имах удоволствието да гледам на голям екран в Кино Арена в Serdika Center. Като огромен фен на Игрите на глада още от ранните си тийнейджърски години чаках историята на ментора на Катнис и Пийта – Хеймич Абърнати – да бъде разказана. И то много преди да знаем, че изобщо ще има книга за него, а впоследствие и филмова адаптация. Още при гледането на първите филми човек няма как да не се запита как Хеймич е стигнал дотук. Защо пие от сутрин до вечер? Защо се е предал напълно пред жестокостта на Капитола, докато един ден не среща младо момиче с дълга плитка и завидни умения с лък, което отказва да се подчини на правилата. Дори когато тя знае, че последствията могат да бъдат пагубни. И те наистина са.

Внимание: Оттук нататък те очакват сериозни СПОЙЛЕРИ за Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата, чиято премиера в България беше на 18 ноември.

Имах удоволствието да гледам филма в една от петте бутикови зали на Кино Арена в Serdika Center. Отличен избор за всеки, който предпочита повече спокойствие и комфорт по време на прожекцията, без да се налага да избира дали да следи случващото се на екрана или оживеното и понякога доста досадно обсъждане на двойката от предния ред. За мен филмът започна с известна горчивина, защото благодарение на книгата вече знаех какво предстои. Но няма как да не искаш да видиш как една толкова добре позната история оживява на големия екран.

Бях изключително впечатлена от играта на Джоузеф Зада, който влиза в ролята на младия Хеймич.

За актьор с все още сравнително кратък опит бих казала, че се справя блестящо. Гледала съм доста интервюта с него и все още ме изумява колко убедително успява да промени гласа си, за да се доближи до мекото, леко южняшко говорене на Уди Харелсън – актьора, когото познаваме като Хеймич от оригиналните филми. От треперенето преди излизането на арената до сълзите, които напират в очите му в различни моменти от игрите, Джоузеф Зада успява да предаде загубата, безпомощността, гнева и отчаянието на героя. Наистина чудесен избор за превъплъщението на ментора от Окръг 12.

В първите сцени виждаме едно усмихнато, мило и трудолюбиво момче с дълги руси къдрици. То помага на семейството си и на хората около себе си, носи бонбони на любимото момиче и няма търпение жътвата да приключи, за да отпразнува рождения си ден в прегръдките ѝ. Да, рожденият му ден съвпада с Деня на жътвата. Не особено мило от страна на авторката. Докато гледаш младия Хеймич, няма как да не се запиташ: какво се е случило с това момче? Каква съдба го е сполетяла, за да се превърне в онзи човек, когото срещаме години по-късно

– вечно пияния, саркастичен и привидно безразличен ментор на Катнис и Пийта?

Като човек, гледал оригиналните четири филма повече пъти, отколкото би си признал, мога да кажа, че новата екранизация по нищо не отстъпва на предшествениците си. Зад камерата отново стои Франсис Лорънс, режисьорът на Възпламеняване, двете части на Сойка присмехулка и Балада за пойни птици и змии. Особено много ми допадна вниманието към детайлите – от познатите музикални мотиви, които чуваме и в останалите филми при появата на Бийти, тук в изпълнение на младата му версия от Келвин Харисън-младши, до вярното пресъздаване на начина, по който Хеймич печели игрите. За последното всъщност научаваме още във втората книга от поредицата – Възпламеняване (2009), но чак сега имаме възможност да видим цялата история.

От книгата знаем, че Хеймич е спечелил 50-ите Игри на глада, като е използвал силовото поле на арената, за да убие последния си противник. Но това, което не знаем, е колко много повече се крие зад тази победа. Хеймич не е просто поредният трибут, който се опитва да оцелее. Той е бунтовник в истинския смисъл на думата. Тайни заговори, план за саботиране на игрите и унижаване на президент Сноу, готовност да жертва собствения си живот в името на каузата. Ако планът му беше успял, вероятно цялата сага щеше да приключи още там. Но почти нищо не тръгва по план и някак по чудо Хеймич оцелява. Успява да премине през река от лава, отравяне, смъртоносни рани, опасност от удавяне и още куп изпитания. След като най-накрая е изтеглен „победоносно“ от арената, се събужда в празния апартамент, който само допреди дни е споделял с близките си. С хората, които вече ги няма.

И се пита: защо съм жив?

Ние като зрители постепенно разбираме отговора. Президент Сноу, тук изигран от Ралф Файнс, има съвсем различни планове за съдбата на Хеймич. И не е единственият. Още от първите моменти, в които бъдещият гейммейкър Плутарх Хевънсби, изигран от Джеси Племънс, забелязва момчето, започва да крои свои планове за бунт и саботаж. Плутарх подготвя революция срещу Капитола, чиито последствия ще видим цели 25 години по-късно. За целта са му нужни хора, готови да се изправят срещу диктатурата дори с цената на всичко, което някога са познавали. И той вижда такъв човек в младия Хеймич.

Но няма как да обясниш на едно шестнадесетгодишно момче, че всички тези загуби, всички невинни души, които вижда да угасват пред очите му, и всички хора, които някога е обичал, може би ще бъдат част от пътя към най-бленуваното нещо в дванадесетте окръга – свободата.

Тук историята на Хеймич придобива още по-силен смисъл,

когато я погледнем през призмата на оригиналната поредица. Близкият му приятел Бърдок Евърдийн е бащата на Катнис. Години по-късно неговата дъщеря ще се превърне в лицето на революцията и ще запали искрата, довела до падането на Капитола и края на Игрите на глада. Но Хеймич няма как да знае това. Не знае, че някога едно момиче от неговия окръг ще довърши започнатото. Той просто преживява всичко това и трябва да продължи да живее с последствията.

Гледайки филма, няма как да не се запитаме дали наистина сме толкова далеч от подобен социален строй. Да, гледката на арената, на хората от Капитола, на мизерията в окръзите и на загиналите деца ни кара да отместим поглед от екрана.

Но нима днес не умират невинни мъже, жени и деца по целия свят?

Нима няма общества, в които едни хора живеят на прага на мизерията, докато други се чудят за какво да похарчат парите си? Нима няма политическа пропаганда, манипулиране на информацията и фалшиви новини? Толкова ли сме далеч наистина от подобна картина като тази в Игрите на глада?

Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата за пореден път доказва, че от една добра книга може да се получи и добра филмова адаптация. Но показва и че историята на Панем има още много пластове, които си заслужава да бъдат разказани. История за властта, пропагандата, саможертвата, загубата, бунта и надеждата.

И то история, която продължава да резонира и днес.

Надявам се да не спира да го прави, докато има хора, които четат, гледат и се осмеляват да задават въпроси. Защото в крайна сметка страхът може да държи хората покорни, но надеждата е онова, което ги кара да се изправят.

Най-добрите филми, които да гледаш през ноември

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.