Какво правиш с живота си?
Мислиш ли, че си роден за велики дела?
На 20 години Бил Гейтс е създал Майкрософт, Джейн Остин е написала „Гордост и предразсъдъци“, а аз лежа и ям сладолед с вилица.
Винаги съм си мислела, че съм родена за някакви велики дела.
Имала съм самочувствието, че съм изключителна и ще допринеса за невижданото развитие на поне една сфера от човешкия живот. Колкото повече време минава, толкова повече започвам да вярвам, че много тежко съм се объркала.
Все повече ме тормози фактът, че вече не съм на 18. И на 20 не съм.
И засега прозрението, което ще ми донесе вечна слава, няма признаци скоро да ме удари челно. А светът ме обстрелва с новини за хора, които на моите години вършат уникални неща – кеф ти Марк Зукърбърг, кеф ти Лена Дънам, кеф ти Неймар, егати. И ти някак се чувстваш толкова обикновен и незначителен и част от една маса хора, които съставят просто публиката на тези с големите постижения. Малко е кофти чувството. Може би наблюдаваме някаква нова екзистенциална криза – не на средната възраст, а на младата. Можем да я наречем „И мислил ли си какво ще правиш по-натам?“.
Ами, мислила съм всъщност. Почти всеки ден го мисля. Даже водя спорове с мои познати, придавайки си вид, че имам някаква идея за бъдещето. Защото е трудно да признаеш дори пред себе си, че нямаш никва, ама никва идея. Кроиш някакви планове, ама дали ще стане точно така…боб му хвърляй, ако искаш.
И решаваш, че ще четеш книги със съвети на някакви гуру хора, които ще ти разкрият тайната на живота.
И там всички твърдят, че сме уникални, всеки има своите специални умения и качества, които, разбираш ли, никой друг не притежава, и трябва да се стремим да покажем на света своята ууууникалност. Айде пак на първи абзац от тая статия. Връщаме се в изходна позиция.
И си мислиш, щом всички сме толкова уникални, кой ще върши цялата скучна работа за неуникални хора?
Кой ще изпълнява идеите на уникалните хора – в миналото уникална идея са били железниците например, но как биха могли да ги построят без къртовския труд на всички работници? Те са нужни точно толкова, колкото и хората с идеите, ама пък да признаеш пред себе си, че си само работник…
Абе, тегаво е. На моменти много ми се иска да не бях амбициозна и да нямах някаква по-широка визия за нещата. Тогава щях и от малкото да съм много щастлива и доволна. Щях да работя цял живот нещо, което да ме изхранва, щях да се оженя млада, да си гледам децата и да се радвам на живота, без да искам да постигам нещо голямо.
Завиждам им на тия хора. Сигурно е много по-лесно.
А мен ме мъчи онази жажда за повече, за още, за по-високо, за по-далеч. Дали това ще ме направи щастлива, дали ще успея да постигна нещо голямо… не знам. Но знам, че със сигурност ще се пробвам.
Разбери как да не се чувстваш малък в света на големите.
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
