Защото да те науча на нещо ново е по-важно от това да ти сготвя

Преди няколко месеца написах статията „Жените сме ужасни същества”, която получи доста сериозен отзвук. Продължавам да твърдя, че тя беше забавно четиво, поднесено със самоирония, имайки предвид факта, че аз самата съм жена и много голяма част от недостатъците, описани в статията, мен също не са ме подминали. И съм анализираща, и съм намусена на моменти, и съм всепитаща понякога, не отричам. Но ми се иска да напиша нещо в защита на цялото красиво, образовано, интелигентно, заобикалящо ме женско войнство и нашите неволи, предизвикани или не от мъжете наоколо.

За тези, които са забравили – живеем в България. България е една държава, която допреди немного години е била под властта на една друга държава, където на почит са едни културни особености, при които жената много не я зачитат за човек. Аз съм от Благоевград. За тези, които не знаят, Благоевград се е освободил от властта на другата държава през 1912 г. (доста години по-късно от останалата част от България). Срещала съм изказвания,че много ни личи и онова патриархалното, което се смята за отживелица в големия широк свят, тук е доста силно изразено. Но аз не намирам особена разлика между родния си град и разбиранията на останалата част от страната.

РАКИЯТА И САЛАТАТА

Много силно се надявам, че мъжете от моето поколение са си запушвали ушите по време на тирадите от бащи и дядовци: „Тя една жена, ако не може една мусака да направи… една къща да изчисти… едни чорапи да изпере… една риза да изглади… едни деца да отгледа… една озонова дупка да затвори… не ми я хвали!”

Мъжът трябва да „тропне по масата”, да се отнася към жена си като към катаджия – необходимото зло, което е добре да избягва, но ако са го хванали, да се опита да мине с рушвет, да смята, че мъжественост е равно на доминация (физическа или психическа) и че е изключено жена му да изкарва повече пари от него.  „Какъв мъж си ти бе, еее!”

Кръчмарският манталитет се моля да е далеч в миналото. Дано, Боже, на негово място има едни образовани мъже, които гледат на жена си като на партньор, който е еднакво интелигентен, способен, амбициозен, желаещ да се развива, да изкарва пари, да покорява върхове и да се доказва.

Аз не мога да готвя. Не мога и не, не желая да се науча, защото не ме влече. Не ми е интересно. Може би след време ще проявя интерес към кулинарията, но в момента той не е наличен. И знаете ли кое е най-тъжното – че след прочитане на това изречение освен много мъже, ще има и много жени, които ще си кажат „Е как може?!”.

Защото мнозинството от жените, дори и тези на моята възраст (20 – 25) са възпитани изключително патриархално: „Кой ще те вземе такава?” Най-големият проблем на жената е ДА НЕ ТЕ ВЗЕМАТ. То е проклятие, прокоба. Заради тази клетва много отдавна нефункциониращи бракове все още съществуват фиктивно, защото може, ако се разделите, после ДА ТЕ НЕ ВЗЕМАТ. Не ви ли звучи като нещо, насадено от 500 години „присъствие” на онази другата държава?

Жените в България заслужават не само една положителна статия, посветена на тях. Заслужават ежедневно напомняне за това, колко големи неща постигат всъщност всеки ден – работят в предизвикателната българска действителност, полагат грижи за себе си, полагат грижи за човека до себе си, които не се измерват с ракия и салата, мусака или боб, опитват да се развиват и обогатяват постоянно, да четат (не Хорхе Букай и Паулу Коелю), да гледат (не Биг Брадър и турски сериали) и да се стремят да бъдат повече.

Не можете да ми кажете, че няма такива жени, защото аз ги познавам, лично и поименно.

Тези жени не биха приели омаловажаващото „ама ти си жена”, казано по какъвто и да било повод, биха отвърнали. Те имат мнение и говорят силно, често и прекъсват.

До повечето от тези жени има силни мъже, които са успели мислено да избягат от Анадола и да видят личността в партньора си, защото жените преди всички останали свои социални роли са личности.

Стремете се тях да развивате, момичета. Мусаката не я мислете толкова.