Пет картини за лятно бягство от офиса

Остави работата за малко и се пренеси там, където слънцето грее, морето е спокойно, а времето сякаш е спряло

Превод и редакция от английски – Кристияна Бурдева

Лятото има една особеност, за която си струва да си припомним думите на Марсел Пруст:

френският писател казва, че го забелязваме не по-малко заради мухите и комарите, колкото заради розите и нощите под звездите. Комарите, както знаем, никой не е канил. Но всичко останало – жегата, морето, щурците, онова златисто сияние, което сякаш забавя времето, е нещо, което чакаме цяла година. Дори когато работата или изпитите упорито ни напомнят, че топлият сезон не е само ваканция, във въздуха има нещо, което превръща всеки момент в своеобразно обещание. Ако ние самите го чакаме с такова нетърпение, представи си онези личности, които мечтаят повече от всички останали – артистите. Лятото е вдъхновило едни от най-емблематичните произведения в историята на изкуството, а гледките, пренесени върху платното, успяват да предадат точно онова усещане за топлина по кожата и застинало време. Тези пет картини сякаш го правят по-добре от всяка снимка.

Започваме от Полинезия с Пол Гоген и неговия шедьовър Две таитянки (Deux Tahitiennes). Гоген е човек, който превръща романтичната мечта да оставиш всичко зад гърба си и да изчезнеш на другия край на света в реален житейски избор. Полинезия не е просто дестинация като от картичка, а нещо много по-близко до втори дом.

Две таитянки е първата картина, която той създава след пристигането си на острова:

две фигури край морето, потънали в собствените си мисли, на фона на бавни, тихи вълни. В това мълчание има нещо магнетично, от онзи тип тишина, която чуваш само през лятото, когато морето е спокойно.

Съвсем сменяме пейзажа с Клод Моне и Градина в Сент-Адрес (Terrasse à Sainte-Adresse), където се озоваваме в градина с изглед към Атлантическия океан, с червени цветя, разцъфнали на преден план, и кораби на хоризонта.

Това е пролет, която вече се усеща като лято,

онзи момент, в който сядаш да погледаш морето без конкретна причина и само това е достатъчно, за да се почувстваш по-добре, сякаш отново си се върнал при него след дълго отсъствие.

Преместваме се в Ню Хемпшир с Лято (Summer) на Франк Уестън Бенсън, може би най-пряката му възхвала на сезона. Четири млади жени са на хълм, а една от тях стои изправена и гледа към морето, прикривайки очите си с ръка. Дали гледа лодка или просто към далечината, няма особено значение.

Важна е светлината, онова златистожълто на слънцето,

което Бенсън превръща в свой отличителен почерк. Едва ли друг художник е улавял лятото с подобна почти физическа експлозия от цветове.

След това пада нощта, а с нея идва Лятна нощ (Summer Night) на Уинслоу Хоумър. Две жени танцуват край океана, осветени от луната, сякаш са на сцена. Останалите фигури са само сенки, фон на сцената. Сцена, която вероятно е позната на много от нас

от плажните партита до нощите, прекарани в разговори около огън край брега.

Но тук има и лека меланхолия, същата, която усещаме в последните дни на август, когато вече долавяш есента във въздуха и се опитваш да задържиш все още топлите вечери, знаейки, че няма да продължат завинаги.

За финал оставяме може би най-емблематичната картина от всички, която вероятно всички сме виждали поне веднъж, без да знаем как се казва: Голямото плискане (A Bigger Splash) на Дейвид Хокни. Холивудски басейн, вила, пръски във водата в центъра на платното и… никакъв плувец. Някой току-що е скочил във водата, а пръските все още са във въздуха, докато ние оставаме да чакаме появата му отново на повърхността.

Това е един от най-изтънчените разказвателни похвати в поп изкуството,

прикрит зад образа на една лятна сцена. В някой задушен градски следобед, нека си признаем, всички бихме искали да сме там, да направим своя собствен, съвсем личен и забавен, но все пак ценен скок във водата.

Лятото винаги е в минало време

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.