Мирослав Иванов за музиката извън рамки и свободата да останеш верен на собствения си звук

От сцената с артисти като Обичайните заподозрени до авторските му проекти – един разговор с Миро за албума „4“ и живота отвъд жанровете

Има музиканти, които следваш по сцени и проекти, и такива, които просто усещаш, че винаги са били там – някъде между жанровете, без да се обясняват излишно.

Мирослав Иванов е точно такъв.

От рок и метъл корените му до джаз, фънк и всичко по средата, той от години се движи свободно между стиловете – без да избира страна, но с ясно разпознаваем звук. Освен че стои зад редица авторски проекти, името му неизменно изскача и до едни от най-силните на българската сцена. С новия си албум 4 Миро прави крачка напред, за да каже повече – по-тихо, по-чисто и без излишен шум. Говорим си за свободата да не се вписваш, за търсенето на баланс и за онова място, където музиката просто се случва.

Ти си музикант, който постоянно прескача между жанрове – рок, джаз, фънк, поп. Къде всъщност се чувстваш „у дома“ или точно това движение е домът ти?

Идвам от рок и метъл музиката – това са първите стилове, които започнах да свиря. По-късно, покрай средата в Консерваторията и приятели музиканти, навлязох в джаза, блуса, кънтрито и изобщо в една по-широка музикална палитра. Най-добре се чувствам, когато смесвам стилове и експериментирам. За мен няма „един“ правилен стил – по-скоро търся пресечната точка между различни влияния. Затова и музиката ми е доста еклектична.

Това я прави интересна, но и малко трудна за категоризиране – не се вписва напълно нито в рок, нито в джаз контекста. Често се получава така, че джазмените ме мислят за рокаджия, а рокаджиите – за джазмен. Истината е, че просто обичам свободата да свиря всичко това.

През годините си бил както в центъра на собствени проекти, така и част от бандите на едни от най-големите имена у нас като „Обичайните заподозрени“ и Графа. Какво ти дава едното, което другото не може?

Бил съм част от доста различни и важни за мен проекти през годините. Свирил съм с групи като „Сафо“, „Инфинити“, „Обичайните заподозрени“, Saint Electrics, Amoric, „МетаФормоза“ и Funkallero. Имам участия и с Графа, Орлин Павлов, Дони, Момчил, както и с „Каналето“, Лили Иванова и Арабел Караян. Сред по-интересните международни срещи е и концерт с немската група De-Phazz. Всичко това ми е дало много, но и ясно ми е показало разликите между ролите, в които един музикант може да попадне. Когато си сайдмен, егото трябва да остане на заден план.

Там най-важното е да разбереш визията на композитора и да я изсвириш по най-добрия възможен начин.

Това е дисциплина и уважение към чуждата музика. Когато си в група, вече става по-сложно. Това е сблъсък на характери, вкусове и идеи. Истината е, че при мен това винаги е било предизвикателство – не съм човек, който лесно прави компромиси. Може би затова и досега не съм успял да задържа дългосрочно собствена авторска група. Вероятно има и доза его в това, няма как да го отрека. Но когато става дума за моя музика – там всичко си идва на мястото. Това е пространството, в което съм най-честен със себе си. Там мога да експериментирам, да смесвам стилове, да не се съобразявам с рамки и очаквания. В крайна сметка всяка от тези роли ми дава нещо различно. Но най-важното за мен остава свободата – да търся собствения си звук, без да се побирам на всяка цена в определение.         

В новия ти албум 4 сякаш има съзнателно „премахване на излишното“ и дори моменти, в които китарата не е водеща. Това ли е посоката, към която вървиш като артист в момента?     

Не мисля, че се движа в конкретна посока. По-скоро следвам моментното си състояние – всичко, което се чува в музиката ми, е резултат от натрупвания, от преживяно, от търсене. Днес съм тук, утре може да е нещо съвсем различно. В последно време усещам нужда от изчистване – от това да махам излишното, докато остане само най-същественото. Не като концепция, а като естествен процес.

Вярвам, че с времето всеки артист стига до момент, в който започва да говори по-малко, но казва повече.

Именно това търся – яснота. Форма, в която малкото носи тежест. Колкото до китарата – тя винаги ще бъде част от мен, но не е центърът. Центърът е музиката. Инструментът е просто проводник – нещо, което свързва вътрешния свят на артиста с този на слушателя. И ако една идея изисква китарата да направи крачка назад, значи така трябва да бъде. В крайна сметка всичко е в служба на музиката.

Самият 4 идва с определена символика – четвърти албум, четири пиеси, квартет. Изборът на числото свързан ли е с музикалния език и структурата на албума, или се е появил по-естествено в процеса на творене?

Името и числото не са пряко свързани с музикалния език. Да, пиесите в размер в 4/4, но това е по-скоро съвпадение, отколкото концепция. Четворката дойде естествено – четвърти албум, четири пиеси, квартет. Понякога нещата просто се подреждат сами. Има и една чисто лична препратка към Led Zeppelin и Led Zeppelin IV – албум, който много обичам. Иначе като усещане съм по-далеч от „квадратното“ – по-близки са ми кръгът, плавното, интуитивното. Но може би точно затова търся баланс – мястото между двете крайности, където нещата стоят най-истински. 

Албумът излиза и на винил – нещо, което все повече артисти избират, но невинаги е просто носталгия. За теб това решение е повече естетика, звук или отношение към слушателя?

Издаването на албума на винил за мен не е просто въпрос на естетика или носталгия. По-скоро е свързано с начина, по който се слуша музика – с вниманието към детайла и с липсата на излишни комерсиални наслагвания.

Самият винил като носител има особено място за мен – нещо почти сакрално.

Първата музика, която съм чул в живота си, беше именно на плоча, и това усещане по някакъв начин е останало. От друга страна, музиката, която правя, не е комерсиална в класическия смисъл – тя е по-скоро насочена към слушатели, които търсят нещо по-дълбоко и лично. В този смисъл винилът естествено се вписва като формат – по-бутиков, по-интимен, по-близък до идеята за истинско слушане.

Ако трябва да сравниш този албум с предишните ти – като „разговор“, какво ново казваш сега?

Това е труден въпрос, защото музиката трудно се побира в думи. Затова и рядко съм писал текстове – с изключение на „Цъk“, която сама по себе си е по-скоро експеримент. За мен музиката е разговор без думи – нещо, което се случва директно между душите. Не мисля, че мога да формулирам точно какво „казвам“. По-скоро го свиря. А как ще бъде разбрано, зависи от този, който слуша. Вярвам, че слушателят също е творец – защото всяка музика оживява по различен начин в съзнанието на всеки човек

Като човек, който е дълбоко в музикалната сцена, как ти се струва, че се променя тя в България – успяват ли новите музиканти да откриват и достигат нови хоризонти, или се срещат с ограничения?

Музикалната сцена в България винаги ми е била интересна. Въпреки че пазарът е малък, тук има изключително много талантливи музиканти – във всички стилове.

Аз лично съм по-близо до ъндърграунда, защото вярвам, че именно там се раждат новите идеи и експерименти.

Когато не се съобразяваш с масовия вкус, имаш свободата да създаваш нещо истински ново. В същото време харесвам и поп музика. Следя и тази сцена, защото и там има стойностни неща. Като част от Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени“ виждам и другата страна – как музиката може да достига до по-широка публика. Въпреки ограниченията оставам оптимист – има талант и енергия, а това е най-важното.

Как искаш хората да слушат музиката ти: на слушалки, на концерт, на плоча… или изобщо няма значение, стига да я усетят?

За мен няма значение как хората слушат музиката  – важното е да я усетят. Не просто да я слушат, а наистина да я чуят. Независимо дали си вкъщи, на плоча или музиката звучи като фон – пак можеш да изпиташ истинско удоволствие. Разбира се, концертът е нещо различно. Живото изпълнение носи друга енергия – виждаш как музиката се случва в момента, как преминава през изпълнителя, какво се изписва на лицето му, как звучи в пространството.

Това е цяла палитра от емоции, която няма как да бъде пресъздадена по друг начин.

И може би точно в това е магията. Музиката е едно истинско вълшебство, а ние, музикантите, имаме щастието да бъдем част от него. Затова най-важното за мен остава едно – когато хората слушат музика, наистина да я чуят.

Cool Den: бандата, която винаги те държи на крака

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.