Разплитане на социалните мрежи

Решавам да си деактивирам Фейсбук профила за няколко дни експериментално – причини бол, но най-голямата е належащата нужда от тишина, от спиране на брътвежа и потока информация от близки и непознати.

До какво може да доведе това? Напълно логично телефонът ми не спира да звъни и да получава есемеси, а когато ги игнорирам достатъчно дълго, минаваме на лични съобщения в Инстаграм и Вайбър.

Всъщност е ужасно мило, че толкова души се чудят дали не съм превъртяла тотално и какво аджеба се случва, но определено е далеч от представата ми за тишина и спокойствие. За жалост в момента нямам личен асистент, който да натоваря със задачата целодневно да обяснява отсъствието ми с екзистенциални кризи.

Първата фаза е в стил ти кой си, къде си? Събуждам се и една от първите ми реакции е да си погледна съобщенията. Упс. Нямам профил. Добре. Спокойно. Най-много някой да е родил или осиновил куче – информация, която ще бъде прясна и след седмица. Ужасните новини и катаклизми мога да попия по други начини, но не искам, защото ми пречи на егоистичното абстрахиране и пълно игнориране на света, хората и планетите.

Искам да забравя, че съществуват земетресения, пророчества и предавания тип „Съдебен спор“.

И все пак навикът е голямо нещо – първият ден по няколко пъти инстинктивно прибягвам до приложенията, които съм изтрила.

Доста е странно да знаеш, че цялото това информационно поле е на два клавиша разстояние – може би точно в този момент някой минава в сложни отношения, Лана дел Рей е пуснала нова песен, която се споделя бясно около 5 пъти в секунда и най-добрата ми приятелка от основното се е преместила в Китай. Не знам. Не съм знаела и преди да луднем всички по Фейсбук – нямам спомен как съм се информирала за всички важни събития тогава – клюките май минаваха от уста на уста.

Втората фаза е приятна и освобождаваща, кръстих я Големите надежди. Идва ми приятната мисъл, че спокойно мога да живея без месинджър. Така де, тъкмо ще общувам само и единствено с хората, които са ми близки и с които имаме какво да си кажем. Никакви словоблудствия и нови контакти, насъбрала съм предостатъчно, мерси. Моля да не се бърка с мизантропия – по-скоро е чаша с енергия и говор, която прелива ли прелива, заплашвайки да бъде сменена от ваза или съд, достатъчно голям да понесе кипежа.

Осъзнавам изведнъж колко много време губя несъзнателно в социалните мрежи и колко други неща мога да свърша, безспорно по-полезни. Единствен некомфорт във втората фаза е, че разбираш и за колко неща те улесняват – най-вече по работа. Тук на бял кон и с фанфари се появява добрият стар Скайп и неговата леля – електронната поща. Чувствам се като пещерняк, но ми е забавно и лежерно.

Започвам все повече да разбирам хората, които на 35 изтрещяват, напускат работа и тръгват пеша за Индия.

Трета фаза – непосилната лекота на битието. Добре, доказах се вече, свалям маската на Иван Рилски и се приготвям до 3 – 4 дни да функционирам онлайн. Все така ще качвам снимки на ръце, тавани и меланхолични цитати, ще скролвам и ще живея хиляди животи, без това да ми обсебва нездравословно време от живота.

Не обичам крайностите, а да си деактивиран е точно толкова крайно, колкото и през две секунди да си сменяш профилната снимка с подобна на предишната.

Препоръчвам на всеки онлайн детоксикацията – хубаво е да знаеш, че можеш без нещо, че ти го контролираш, а не то теб. Още по-хубаво е после да се върнеш очистен и осъзнат към него. Лятото е сезонът на всички физически пречиствания, затова си сипвам едно смути за душата и психиката – и мисля хубаво да му се насладя в следващите три дни, тотален рестарт.

Carpe that fucking diem.

А ти т'ва смути няма ли да го снимаш, преди да го пийнеш?