И онези, които си тръгват

Терминал 2, 5 часът сутринта. Кръстопът, на който познатото и непознатото се пресичат, като първото си готов да загърбиш, а второто – да изследваш в най-дребен детайл. Въздухът е натежал от очакване. Времето тук се измерва с броя на въздишките на близките. Чакалнята на летището е персийски килим от съдби, а хората в нея – заплетени нишки. Всеки понася чакането различно: едни са облегнали глави и спят, но не сънуват, други нервно пушат цигара след цигара отвън, трети разговарят помежду си (тук могат да бъдат чути всякакви езици), четвърти предпочитат мълчанието и съзерцанието.

Около мен има много хора, на които им е позната тъгата на оставащия, но никой не говори и не пише за нея. Всички съчувстват на този, който жертва познатия си свят и е принуден да заплати висока цена за мечтата си – да остане сам в чужда държава. Тези, които остават, тъгуват малко повече. Те са нашите майки и бащи, които обещаваме да посетим по празниците; те са нашите приятели, с които потегляме в различни посоки и не се знае дали ще видим отново.

Будувам като верен изпращач. Цяла вечер беше забранено да се плаче, въпреки че очите се насълзяваха от само себе си. Полагах старание да запазя вечерта в дълготрайната си памет, в случай че имам нужда от нещо успокояващо в бъдещ момент. Не съм черногледа, но съм сигурна, че такъв момент ще настъпи. Ще имам нуждата да си припомня някоя от нелепите му шеги, нервния тик да оправя косата си често, начинът, по който винаги изпъва кутрето си, когато надига чашата си. Тази вечер ценя малко повече дори нещата, които винаги съм намирала за дразнещи в него.  

Сбогуването не е като по филмите – близките и приятелите дори не стигат до площадката на самолета, камо ли да махат с ръка за „довиждане“, а с другата да придържат в близост до очите си кърпичка.

Изпращането става по един никак неромантичен начин, докато тръгващият чака на солидна опашка, а междувременно се сбогува. Проблемите на дневен ред не са кога ще се видим пак, а дали багажът е с твърде голям размер и отговаря ли на параметрите.

Минава през първата проверка. Повдигам се на пръсти, защото започвам да го губя в тълпата. Мисля си как ще приемат чуждия сред свои. Ще гледат ли на него другояче? Този чужденец, славянин, приключенец и откривател. Интернационален. Етикет, който ще носи на ревера си. Дали ще оценят пламъка, с който се отнася към всяко нещо, което прави, или ще го угасят в чаша следобеден чай? Знам едно със сигурност: никога не биха разбрали шегите му, а и той ще се чувства някак неловко в плен на английския хумор.

Не знам какво следва. Това е нещо ново за мен.

Мога да приема, че приятелите ми ще се разбягат като подплашени пилци в различни точки на страната, търсейки по-добро развитие за себе си, но никога не съм предполагала, че ще дойде време да ги търся из картата на Европа.

Страх ме е, че ще трябва да водя борба срещу забравата. Часовата разлика ще издигне стена между нас. Ако сме достатъчно упорити, ще намерим пролука – телефонно обаждане или видеоразговор. Ежедневието ще се забърза, ще се опита да открадне от свободното ни време. Можем да се справим и с това препятствие, нали?

Той помахва за „довиждане“ с усмивка, през която прозира притеснение. Изпращам го с цялата любов, на която съм способна. Преди доста време имах късмета да имигрира в сърцето ми и нещо ме кара да мисля, че това ще е завинаги.

Защото, където и да отида, навсякъде взимам себе си.