Паметта на ръцете ми знае, че не се гаси туй, що не гасне, гасне само туй, що е докосвано по погрешка, а за него истинските хора нямат време

В супермаркета чувам момиче, което говори с руски акцент. Поглеждам я. Леле, каква е красавица, а докато погледът ми броди по лицето й с възхищение, една част от мозъка ми си спомня колко руски рап сме слушали с теб и колко отдавна казах сбогом на тази музика. Все още има дни, в които откривам първата буква на името ти във всяка дума от табела, артикул и анонс.

Фразите на Буковски придобиват нов смисъл, дават ми нова причина да те мразя, да те обичам, да те помня, да те пиша и хич да не ми пречи колко време е минало и колко отдавна е трябвало и ти да си ми минал заедно с времето. Никога не те докоснах по погрешка, защото съм жена. Буковски питай и той би ти казал, че за мен го е написал.

Жените не докосват по погрешка и не им минава от онези, които са си тръгнали с насмешка.

Ти си ад. Вървя по улицата и си прошепвам „Копеле“, защото си все наоколо, особено когато трябва отдавна да не те знам кой си. Какво да ми минава? Времето лекува рани, а не драми.

На никой не му пука, че всяко кръстовище ме връща там, където двамата клатехме глава, втренчили погледи в зеленото. Светофарите бяха най-романтичните места в града. Цветовете им се отразяваха в дъждовните улици и сякаш създаваха хоризонтални платна на художници, по които гумите на хиляди коли минават безпощадно.

Вълшебните часове, когато тишината обгръща всичко, чуваш единствено двигателя и своето издишване. Чувам само твоето дишане. Трафикът е намалял, но има достатъчно коли, прилепени до твоята. Като скупчени малки съзвездия, като праволинейни правоъгълни галактики, поели всяка в своето платно. От чуждите светове те дели едно завъртане на главата и лесно може да видиш кой е втренчил горящи очи в стъклото ти  или откритото ти лице, защото мечтае да те открие, да вземе плахо погледите ти и да се влюби.

Един миг на правилния светофар с точната посока на погледа, една усмивка под блясъка на вечерните светлини и си докоснат. Дори да не си в кола, дори да вървиш пеша.

После единият потегля и никога не се срещате отново. Както ти потегли, за да се превърнеш в непознат. Заедно с всички непознати в този град, които се докоснаха днес, не разбраха имената си, но ще се мечтаят вечери наред, за да се забравят накрая. Всички си мислят, че е лесно –  натискаш газ и отлиташ, за да възродиш обичта си към някой познат, защото тепърва да обикнеш непознат е страшно.

Ние сме човешки същества, една проба-грешка, която си позволяваме да докосва по погрешка и след това да си тръгва с насмешка.

Всеки си има по един като теб, който не знае какво прави с думите, ръцете си, действията и очите си. Грешно докосваш, побираш всички счупвания и мечти, времето не те лови и не може да лекува от това, което причиняваш. 

Толкова не те познавам и толкова не мога да престана да те мисля, да те обиквам. Колкото по-далече си, колкото повече си ме забравил, толкова повече те връщам в рамките на спомените ни, за да си повярвам, че те преживях и няма повече за преживяване. Преглъщам всяко сбогуване с надсмиване, отблъсквам всяко твое припознаване в чужди лица. Тази да съм, която натиска газ и с бързи крачки не позволява да е наранена. Светофарите за мен винаги светят в червено, когато не си наоколо.

Паметта на ръцете ми знае, че не се гаси туй, що не гасне, гасне само туй, що е докосвано по погрешка, а за него истинските хора нямат време.

Зад мен всички надуват клаксони, създавам задръствания и ме псуват ядосано, защото и на този светофар не са се влюбили и затова явно бързат към следващия… пускам ги, пускам и себе си. Абе, вероятно не им пука за любовта, но нека бъдем идеалисти, че друго не остана.

Хората, които ти пасват като любим пуловер.