Блестящ и болезнен сюжет за всяка неудобна емоция, която не подозираш, че таиш в себе си.

Едит Уортън е писателка и дизайнерка – първата жена, носител на престижната награда “Пулицър”. Милосърдна, артистична, талантлива. Уортън е среднощна среща между Париж и Ню Йорк. Следобедно уиски между Фицджералд и Хенри Джеймс.

“Рифът” е роман, специален и особен с красотата и изяществото на езика. Едит Уортън умело успява да нарисува всяка сцена, всяка шапка, дори и всеки вятър. Не е лесно да рисуваш вятър с думи, нали?

С прозата си тя изгражда персонажите така, че те се превръщат в подкожни.

В близки на читателя. От всеки ред се чува тежкият звук на влаковете, усеща се сладката и нежна болка от загубената любов, мастилото по писмото се размазва при допир и всяка въздишка е звучна, някак скърцаща и раняваща.

Джордж Дароу и Анна Лийт са двете огромни фигури в този роман. Души, които някога се обичат толкова силно и така истински. Души, които въпреки всичко никога не се забравят. След дванайсетгодишна раздяла се срещат случайно в Лондон и примката на отминалите усещания затяга сърцето. Стиска го. И всичко излиза отново. А перото на Уортън описва невинния допир и лекия поглед така нежно и истинно, че и всички твои любови ще оживеят. Ще изплуват бавно на повърхността. Защото знаеш, че са там. Макар и скрити под водата. Но понякога, когато си позволяваш волно плуване, просто избягваш местата, които ще те ударят. Избягваш челна среща с твоя личен риф, но много добре знаеш, че той е там. Така и с Джордж и Анна.

Всичко това, че дори и повече узна от усмивката ѝ. Тя му каза не само “Помня”, но и “Помня точно онова, което помниш и ти”.

Разбира се, в декора на романа се явяват и други персонажи. Красивата и нежна Софи, която Дароу среща във влака, е логичният избор и удобството. Стои тихо в ъгъла. Обърква и пренарежда обратите. Но големите чувства остават онези, на които не може да се противоречи. Онова, което е по-силно от теб… остава по-силно от теб. 

“Само ако спрем да се опитваме да сме щастливи, може да прекараме доста добри времена”, казва Едит, но персонажите ѝ не я следват достатъчно. И, разбира се, не е необходимо да бъдат подчинени на писателя, който ги създава. “Доста добри времена” невинаги е всичко, което човек иска. Доста доброто често е незадоволително.

Доста доброто понякога е удобна и комфортна любов, която пасва като голям раздърпан пуловер за вкъщи.

С него можеш да ядеш спагети, няма страшно да го накапеш, спиш с него, гледаш филми с него… но остава скътан някъде вкъщи. Не е всичко. 

Дароу и Анна правят опит да забравят и изтрият всичко, което се е случило. Гледат напред. Децата и новите любови застават на пътя им. Но те вече са се научили как да плуват волно. Знаят къде е рифът и как да го избягват, за да не се ударят. Но и… знаят, че рифът е там. И стига до дъното. И няма сила на тази земя, която да го помести или да заличи присъствието му.

Аз не съм някое глупаво момиче. Знам… разбира се, знам… но има неща, които жената усеща… и когато узнае истината, тя вече е без значение. Не че не искам да ми обясниш, искам да кажа, не точно тази вечер. Ще ми се единствено да разбираш всичко, което чувствам. Нямах представа какво е, докато не те видях отново.

“Рифът” е роман за горчивата раздяла и чувствата, които не можеш да обемеш. Блестящ и болезнен сюжет за всяка неудобна емоция, която не подозираш, че таиш в себе си… докато не видиш отново очите на личния ти риф. Докато не се удариш толкова тежко в него, толкова…

Подкрепи любимите си градски места тук и спечели Nutribullet.