Тази книга е замесена така: много народна мъдрост от бабите в добавка с тайнствени природни сили, малко подсладен патриотизъм и на края – щипка любов. Не е странно, че предизвика такъв интерес и оглави класациите като "най-продавана".  Реакциите спрямо нея обаче са доста противоречиви. Граничат между "плагиатство и измислици" и "българската библия". Самата Розмари Де Мео твърди, че е уцелила народа в сърцето и затова творбата е получила толкова бурен отзвук.

Сюжетът е донякъде познат и звучи съвременно. Млада жена поема пътя в търсене на себе си и истината за човешкия живот. За разлика от Елизабет Гилбърт (и други пътешественички в литературата) Райна не обикаля света, а напротив – връща се обратно към корените си. Подобно на Лиз тя също открива преобразяващата сила на добрата храна и на молитвата. Разбира се, и тя среща своя духовен водач в лицето на Магда Богданова – стопанката на Господ. Той от своя страна пък се оказва един черен козел, който често бяга, а после се появява изневиделица от най-неочаквани места. Метафората следва да покаже, че Господ е навсякъде и във всичко. Църквата и догмите на така наречената нормативна религия на няколко пъти са отречени.

Това вероятно буди одобрителна усмивка у много читатели и възмущение у други – още една причина за противоречията около романа.

Преди да пристигне в селото, Райна води своя мечтан живот. Омъжена е щастливо и живее със съпруга си в Италия. Всичко там е като в приказка – пламенна любов, охолство и приключения. Постепенно обаче младата жена се разболява от мистериозна болест и започва да линее. Отслабва, спира да се храни, а нещата, които преди е харесвала, вече я дразнят и разстройват. Лекарите не намират логично обяснение и затова в главата ѝ се прокрадва страхът, че ѝ е направена магия. Така героинята решава да се прибере в България, за да подреди мислите си и да потърси отговорите, от които отчаяно се нуждае. Там попада на три баби наречници, които разкриват пред нея един нов свят – този на народните обреди и вярвания. Лека-полека Райна се потапя в тяхната реалност, пуска магията в живота си и сама започва да участва в наричанията.

Относно рецепцията на романа не виждам причина за крайните мнения спрямо него. Честно казано, най-голямата слабост на книгата е нейната наивност. Персонажите са лишени от особена дълбочина и психологически пълнеж, а някои от случките звучат недостоверно.

Причината може би е, че фокусът трябва да бъде върху подробното описание на народните ритуали, а не върху самите герои.

От друга страна жанровата неопределеност поражда още въпроси около на текста. Представя се като "Сказание и требник на българската народна вяра", а в същото време се опитваме да го четем като роман (далеч от чистата му форма, разбира се). Не може да се отрече обаче, че писателката е намерила рецептата за комерсиален успех. Историята е увлекателна, чете се лесно и бързо, развеселява и трогва.  Дали в страниците има скрита мъдрост, която ще промени живота ви? Съмнявам се.

И все пак „Стопанката на Господ“ има едно безспорно качество. Тази книга е уютна. Докато я четеш, сякаш започва да ти мирише на стара печка с въглища, прясно изпечен хляб и липов чай. За нас, децата на града, тя е романтично-екзотична. За онези, които са далеч от къщи, носи в себе си специфичната носталгия на емигрантската литература. А това е емоция, която продава, защото е лесно да се разпознаеш в нея. Това е емоция, която извисява и поставя ореол на всичко българско, всичко “свое” и всичко изгубено по пътя.