Всички познават SOHO, но кой е човекът зад зелената къща? Коя е Люба накратко?

За 7-те години, откакто SOHO съществува, “човекът” зад него стана цяло семейство. Преди 5 години се пръкна партньорът ми Жоро – първо в бизнеса, а впоследствие и в живота, който в момента е и изпълнителен директор на зeлената къща, бе последван от двете ни деца – с все още неустановена работна позиция, понеже едното се пръкна тези дни, а другото ходи на два крака едва от година (но само да попораснат и непременно ще бъдат въвлечени), двата ни голдъна Роя и Инди – happiness managers, и колегите ни и приятели Владислава – community manager, и Александра – event manager. 

А на въпроса, коя накратко е Люба – тя е онази рошавата измежду тях, която все нещо си мечтае и после впряга останалите в поредното приключение, за да случат дадена идея, но слава богу (поне засега) ѝ се връзват на акъла и все се получават толкова хубавите неща! Пада си по голямото синьо, величествените планини, горите и въобще всичко, свързано с природата. И обича да се пързаля върху дъски. И други спортове ѝ допадат, но нали казахте да се представи “накратко”. Всички си мислят, че е завършила “нещо, свързано с изкуство”, и тя го приема за ГОЛЯМ комплимент. И за малко така щеше да бъде, но наместо това зави в "по-практична” посока. Поне си избра Сорбоната и безкрайния празник на Париж, а по-артистично местенце – здраве му кажи!

Изключително динамична е средата на споделените пространства и сякаш цяла дузина се появиха през изминалите месеци, как се справяте в тази конкурента среда?

В началото лично аз се шашaрдисвах, но си дадохме сметка, че 

всички тези пространства са толкова различни, колкото разнообразни са и профилите на хората, които се ползват от услугите им. 

А конкретно SOHO е адски специфично и поне досега няма друго местенце дори и с леко сходна атмосфера. Може би това е и причината при нас да не е имало отлив на обитатели. И не че някога сме се отпускали, но тази нарастваща конкуренция ни кара да сме още по-будни и да не се оставяме на “стари лаври”. Не се стремим да се състезаваме с колегите, а по-скоро с нас самите – нещо, което сме заложили във философията ни още от самото ни създаване и което прилагаме във всичко, което правим. От друга страна хубавото в случая е, че тази тенденция върви ръка за ръка с промяна в начина на мислене на хората за това, как би могъл да протича работният процес – а именно гъвкаво, свободно и съчетано с много други приятни и полезни неща. Защото 

коуъркингът е Р/ЕВОЛЮЦИЯ, а не просто поредната пазарна ниша.

Превърна ли се в мейнстрийм това да споделяш офиса си с непознати хора?

Като един от двамата пионери в областта за България мога само да се радвам, че успяхме да наложим тази тенденция. Друг е въпросът, че все още има леко недоразбиране какво наистина представлява коуъркингът и каква е разликата с това “да споделяш офиса си с непознати хора”. Едното е свързано с изграждане и поддържане на общност от сходно мислещи хора, за които споделянето е важна част от (бизнес) етиката им, докато второто е просто рентаджийстване. При първото добавената стойност е именно екосистемата, почиваща на взаимодействието на хората на професионално и личностно ниво, която се постига след години целенасочени усилия, докато при второто се свежда до малко по-ниски разходи и евентуално "по-хип” офис. Така че конкретният отговор на въпроса, дали се е превърнало в мейнстрийм – е положителен, но не и за коуъркинг пространствата.

Кои са най-странните, най-интересните обитатели, които сте имали?

Оооо, не знам кого да подхвана – имали сме какви ли не обитатели с още по-какви ли не професии! Откъм хора – те повечето са адски интересни и честичко и поне малко странни, така че по-скоро ще "броя" откъм занимание. Започваме от световно признат outdoor фотограф и специалист по пътешествия из полярните райони и минаваме през търговец и реставратор на антики (чийто склад по случайност е точно над дома ни в таванските помещения); новозеландка, която работи в компания, помагаща на организации в развиващите се страни да управляват проекти, свързани с опазване на околната среда и която се жени след няколко месеца в лятното SOHO в Синеморец; калифорнийски сърфист & бордист – директор за Европа и Африка на Remote year (организатор логистика на цели групи дигитални номади в рамките на година и 4 континента), който обикаля из столиците на поне 15-ина държави из Европа и Африка (каква изненада), за да договаря условия с партньори (като нас например) и организира годишен поток от по няколкостотин човека, но който от няколко месеца се е установил в малко ирландско градче и…. е открил коуъркинг пространство! :)); двойка от ПР/копирайтър и фотограф, които обикалят из света, за да документират по красив и информативен начин каузи, които се нуждаят от подкрепа; продавач НЕ на телевизори, ами на телевизионни програми (т.е. заради нея подчертавам – няма намесени дистанционни управления!); част от екипа на Soundcloud (които също искаха да са при нас, но се наложи да им откажем, понеже бяха адски много), които разработваха софтуер за криптирана онлайн комуникация и напреднаха толкова сериозно, че едни от най-сериозните VC-та ги издърпаха в Силициевата долина; до пътешестващо франсе художник, който изобразява приключенията си в рисунки (и с когото за точно седмица спретнахме страхотна изложба из стените на зелената къща). Спирам, понеже си давам сметка, че 

за 7 години, откакто отворихме врати, сме имали късмета да ни посетят толкова странни и интересни хора, че ако трябва да ги опиша, има опасност сериозно да отегча читателите, които са се надявали да попаднат на симпатичен материал с дължина едно кафе.

Кое е нещото, с което най-много се гордееш в работата си?

С това, че ме прави неимоверно щастлива и ми носи смисъл, че ме събра със семейството и голяма част от приятелите ми и че виждам как носи радост и на много от останалите хора, които имат досег с нея.

Кога беше наистина трудно и как се справи, за да продължиш?

На няколко пъти съм падала и най-малкото общо кратно между тези случаи е, че при всички тях съм губила погледа си от голямата картинка и съм го забивала в една малка конкретна проблемна ситуация, която на момента ми се е струвала целият свят. Свят, в който липсва правда и аз съм “многострадалната Геновева” (едно от най-ужасните усещания поне за мен е да стигна до самосъжаление) и не виждам следващия си правилен ход. И винаги, винаги, винаги са ме измъквали близките ми същества с простичките средства на “разбиране”, “любов” и “вяра” в мен и способностите ми и това ми е давало сила да се отърся от обзелото ме безсилие и да направя на пух и прах глупостите, които съм приела за голямата драма.

А кога разбра, че нещата наистина ти се получават?

Не си спомням точно кога е било, но определено в един момент, както си звънях на артисти или друг вид желани партньори (все хора, на които се възхищавам) да се представя и предложа да забъркаме нещо заедно, ми отговаряха, че много добре знаят коя съм и че с удоволствие биха работили с нас. Също така и като хората започнаха да наричат SOHO "култово място", като че ли ми присветна, че явно “нещата наистина ми се получават”.

Какво би казала на младите хора или ентусиастите, решили да започнат бизнес тук? Каква е формулата и психиката, която трябва да следват?

Помага, ако следвате слогана на Nike – Just do it. 

Няма какво толкова да объркате, понеже най-вероятно като всички останали ще се провалите поне една дузина пъти. 

Не сте ли чели книги за предприемачи, в които много авторитетно пише Just learn to fail better? Банално, но пък факт.

За психиката – помага да сте малко психо, т.е. да сте мазохистично магаре, което носи на разочарования, депресия, самосъжаление, съмнения в собствените си възможности, а понякога дори и в наличието на здрав разум.

А за формулата – ентусиазмът е най-важната съставка, после идва екипът, с който го правите, и, разбира се, идеята не е за подценяване. Но с достатъчно желание и ентусиазъм, дори и да сте объркали хората, ще намерите точните такива. А пък идеи под път и над път, така че слушайте го този мускул в лявата част на гърдите и някак си жонглирайте и с орехоподобния сив орган.

Кажи ни плюсовете и минусите на това да имаш бизнес у нас?

В България възможностите за започване на собствен бизнес са много повече поради простия факт, че все още сме в период на “наваксване” спрямо по-развитите държави. А и друго си е да си си "вкъщи" и да можеш да разчиташ на многобройни приятели и познати, било то твои или на родителите ти (разбира се, това с родителите е, когато възрастта на въпросния предприемач е завидно по-крехка от да кажем, моята). Много по-лесно е да се пренасят вече съществуващи бизнес модели, които да бъдат донатъкмени за нашия пазар, докато за R&D и изцяло иновативни неща обаче е по-скоро обратната тенденция. За съжаление броят на патентите в дадена държава е пропорционален на икономическото ѝ развитие в допълнение към нивото на образование и начина на възпитание. А последните три индикатора са на доста ниско ниво при нас. Оттам и “зациклянето”, което обаче невинаги е нещо “лошо”, понеже не всеки би искал да се занимава с нещо иновативно и с голям потенциал на международно ниво например.

А за минус от това да имаш бизнес у нас – най-вероятно има, но поне в момента не мога да се сетя (което само може да ме радва).

Какво е успехът за теб?

Най-големият успех е животът ми да има смисъл и да съм щастлива. Това за мен означава да правя само това, което ми носи радост, което обичам, което успява да ме развълнува и което носи радост и вълнения и на другите. При това да го правя по собствен начин и с моя си ритъм.

Успех е да се водя от здравословен егоизъм, т.е. перманентно да се освобождавам от всичко, което вреди на здравето ми, което ме тегли надолу и ме отдалечава от самата мен

– храна, вещи, ситуации и хора. С една дума перманентно да се стремя към простота и минимализъм, защото това е процес, а не състояние.

Успех е да не се тревожа за бъдещето или пък да живея в миналото, ами да се наслаждавам на всеки ден за самия него и да не се притеснявам от конфронтации и всякакви проблеми със себе си и другите, понеже както казват “Даже звездите се сблъскват, но от това се раждат цели нови светове”.

Успех е да съм автентична, т.е. да не живея против собствената си истина – тогава има самоуважение.

Успех е, когато всичко обкръжаващо ме приканва да израствам уверена в себе си – тогава, каквито и да са обстоятелствата, се чувствам на правилното място, в правилното време и всичко се случва в точния момент.

Успех е да виждам усмивките по лицата на децата си и слушам смеха им, защото те придават още по-дълбок смисъл на всичко, постигнато до този момент.