Майната му на всичко... Ела

Да се изправим пред тълпата

  • 16.04.2017
  • от Михаела Самарджиева

Ела да се изправим пред тълпата. Да нагазим в маргаритките, да се съблечем на площада. Да им се посмеем на всички рапЕри. Да протестираме, че нищо хубаво вече не остана. Да наплюем метълите, хипстърите, хипитата и всички субкултури. Да се повозим на непостроеното метро. Да тичаме в тунелите и дупките му. Да ми подариш от летящите пухчета, да се нашмъркаме с винили и вехти банди. Не мога повече – идвай. Пролет пукна и аз ще го направя, ако още малко се забавиш.

Да ми скъсаш роклята на цветята и всички останали, да вдигаме шум на киселите съседи, да се качим на Копитото и да крещим, че всичко е наше.

Защото е, когато в оная лятна нощ лежахме по едни зимни поляни до Кулата, а ти хвана ръката ми в тъмното и ми каза, че ухая невероятно. Ела, преди да пресека на червено всички софийски кръстовища.

Пролет е. Да полудеем пред Народния, да обиколим катакомбите на НДК, да си отворим бар в Рила и да го кръстим „Витоша“, а ти да ми наливаш от онова малиновото вино и да облизваш ръцете ми от боровинките. В оная хижа, дето вече никой не ходи. Под боровете и дъждовете пролетните. Да ни вали, да ни налива в очите от пясъка сахарския, да се качим на черешите, да изтечем с цветчетата в шахтите. Пролет е. И вече ми писна и майната му на всичко, което липсва без теб. Седя под липите в Града на липите. С правите улици и квадратните светофари, качвам се по тепетата в града на айляка и крафт бирите, в Капана, под чимширите. Ела да бием камбаната, да изиграем нещо антично в Амфитеатъра, да се качим на Юндола при бабите, при помакините и чешмите, да ми измиеш косите, златните.

Да потекат реки от изобилия, да никнат кокичета и лалета в сърцето ми. Да си направим къща от сеното им окосеното, в нивите им нежънати. Да мирише на млеко и дюли рано сутринта, когато слънцето още не се е показало зад баирите. И да се върнем отново тук с влака, да им пикаем на гарата, на морала и на разбиранията за невъзможна любов. Да се изсмеем на скептиците, на врачката в подлеза. Ела. Пролет е.

Да бъдем крайно невъзпитани, защото възпитанието отива на тези, които не знаят какво да правят с телата си. С езиците индиговите. Не е логично да вехнем по стаите си. Да презряваме в чужди легла. Да консервираме чувства по спирките. Да покълват телефоните от мълчание, да се раждат рингтонове на непрочетени мисли по теб. Извикай белите гълъби, обяви стачка на бъдещето и ела в очите ми нецелунатите. Прекалено е кратко утрото, за да се будим в чужди поляни. И прекалено кратки са дъждовете, за да валят самостоятелно, прекалено дълбоки коритата на реките, прекалено свенливи жените на другите. Ела да се изгубиме. Пролет е. Изписах си буквите и в края на азбуката е време да се появиш. Като Ю-то на юли, като М-то на май, като Я-то на лехите с ягодите. Аз съм избелила платната и съм готова за тръгване. Размести въздуха, за да отплаваме с „майната му“ и „писна ми“.

С любовта, за която мечтаят децата. С тази, която ми обеща, когато цъфнат гюловете.

Само вдигни котвата. Само ела. Само това. Само тогава ще има причина за лято.

От тази пролет спираме да се искаме по тъмно, защото хората трябва да ни видят!