„Нищо. Най-страшното чувство, което може да изпита едно човешко същество.“

снимка: Хермес

Камелия Кучер за втори път залага на кратко заглавие, състоящо се от една дума – „Нощ“ (първият ѝ роман е „Дом“). И това не е случайно, защото нощта е тази, която понякога успокоява и унася, но също така в нейната тъмнина могат безследно да изчезнат хора и никой да не разбере как, къде и защо.

Виж повече: Мишел Уелбек за дефицитите на "Серотонин" 

От една страна, читателите са пренаситени с романи за Втората световна война, но, от друга, не мисля, че е редно да се говори за пренасищане, защото в XXI век повече от всякога имаме нужда от припомняне на чудовищните последици от нерешените политически конфликти. Самата Камелия Кучер е човек със задълбочени исторически познания, която се вълнува искрено от ВСВ и подхожда с внимание към фактите,

наблягайки все пак повече върху отпечатъка, който те оставят в съдбата на отделния човек, върху индивидуалния шамар от колективната криза.

Има две хронологически рамки и две сюжетни линии, които постепенно се преплитат и допълват. Паралелната разходка между Рим през 1943 г. и Умбрия през 1991, хвърля яснота върху целия живот на Виторио. В първия вариант той е малко момче, което се опитва да разбере най-трудното за осъзнаване в детска възраст – опустошението на войната, смъртта, тайните арести, омразата към евреите, лагерите, Мусолини. И ако до един момент всичко това е някаква бегла догадка, то когато една нощ Ева изчезва безследно с цялото си семейство, става напълно ясно, че реалността тепърва ще се заявява все по-категорично и непоправимо.

Ева е луничаво срамежливо момиче, което живее в света на литературата и музиката. Баща ѝ има книжарница, тя свири на цигулка и чете, пише в дневника си за момчето с пъстрите очи, което я следи със своя бинокъл, но не смее да я заговори. Любовта между двамата расте с всеки изминал ден, подкрепена от недоизказаното, очакваща своя момент. В очите на децата животът е пред тях и времето е безкрайно, но войната има различни намерения както към семейството на Виторио, така и към това на Ева.

“Черно-бели – такива са всички снимки от войната. Наскоро прочетох за една художничка, която изкуствено оцветява фотографии от Втората световна война, за да изглеждат по-автентични и наблюдаващият да успее да почувства времето. Но това е грешен подход. Войната винаги е черно-бяла – дори и сега, когато вече можем да правим цветни снимки.”

През 1991 г. Лучия се озовава пред къщата на вече възрастния ни главен герой и именно нейната поява и любопитство ни позволяват да станем свидетели на равносметките му. Тя е млада, мистериозна, объркана, бунтуваща се и докато се опитва да отклони вниманието от миналото си, задава все повече и повече въпроси на Виторио за Ева и за работата му. Двамата успяват да си помогнат в момент, в който разбирането не идва от другаде, и изолацията вече не им върши работа, защото, вместо да ги освободи, ги сковава. Всеки има нужда да разкаже историята си, без значение дали го прави със свито сърце. Лучия е много интересен образ, много див и неопитомен, подобно на приятеля от детството на Виторио – Сантино, който успяваше и в най-трудните моменти да ме разсмее искрено. 

Виж повече: "Пътни" от Софка Зиновиеф – провокативен и задължителен роман 

Опасявам се, че мога да издам ключови моменти от романа, ако разкажа още – вижте сами какво ще се случи с любовта на Виторио и Ева, с непокорността на Лучия, с дневниците, с родителите и съседите. Най-хубавото е, че колкото и да е тежка темата за ВСВ, от романа струи светлина, обещание, възможност за прошка – от онази, която е толкова трудна за даване, че когато все пак успееш да го направиш, товарът от спомените се смъква от плещите и освобождава място единствено и само за обич. 

Камелия Кучер пише завладяващо, искрено и семпло, което я предпазва от неестествени диалози или герои, на които читателят не може да повярва.

И Ева, и Виторио са живи – от плът и кръв, дори когато е непрогледна „Нощ“.

А ти си избери най-добрата визия, с която да си моден диктатор