Нямаме нужда от етикети, просто обожавам да те чукам

Все си мисля, че лигавата, желирана, намазана със сладко, розова любов е нещото, което ме е отвратило необратимо. Как може да казваш любов на цветята, на плюшените играчки, на близалките в мола и профилните снимки с половината уста от баето, което, милото, си знае, че скандалът му е неизбежен, ако се възпротиви.

Как може да казваш любов на непрекъснатите телефонни разговори, есемеси, тъпотии + пози в инстаграм? Тва си е чиста форма вмешателство в обществеността, която, за бога, няма нужда от вас.

Любовта даже си изгуби смисъла, след появата на псевдолюбовчиите, които не обичат, за да са щастливи, а обичат, за да са ни интересни.

Аз не го чувам по 300 пъти дневно, но пък вече 300 пъти съм му казала, че искам да смени крушката в банята, защото сутрин, когато си взимаме душ, е любимото ми време да го зяпам. Няма нищо по интимно от подутите му очи, наболата брада, дрезгавия глас, нервните му привички и безумно вкусните му устни. Те са мои, никой няма да ги види, те са мои.

Нямаме нито една селфи снимка просто защото ние имаме потребността да се чувстваме, виждаме, докосваме насаме, само аз и той, нито ти, нито хилядите ни последователи в социалните мрежи няма да усетят мълниите, бурите и непоносимата жажда да сме в едно, да сме едно, да сме си само едно.

Когато го питах дали все пак сме двойка, не получих топ мечтания отговор на 99% от жените. Той чисто и просто ми обясни

"ние сме си ние, добре ми е, когато си гола и съм в теб, добре ми е и когато си облечена в кухнята, мамка му, добре ми е и когато се караме… сама си измисли какво сме."

Когато все пак мъжкото ти се появи и застане срещу женското ми, само космически сили могат да ни спасят от пожара. Тоя пожар може да ни унищожи, може да ни изгори живи, може да ни вземе всичко, ама без него не сме ние. Без него нямаше да разбера, как боли да мълчиш, без него нямаше да разбереш как въздухът не ти стига, когато ме няма. Ама как да публикуваш липса на въздух във фейса? Не можеш.. И сигурно това не е любов, без публичното доказателство.

Сега разбирате ли ме кое наричам с думата любов?

Тогава, когато ми се усмихваш със затворени очи, защото си в ръцете ми и те обичам. Тогава, когато ме покриваш презглава и се бориш с възглавници.
Тогава, когато ме прибираш пияна от някой бар и ми казваш, че по-красива крива физиономия не си си и мечтал да видиш.
Тогава, когато котката е счупила някоя чаша и ми обещаеш да си купим прахосмукачка.
Тука и 300 ленти да изхабя да снимам, няма как да ви покажа любовта ни.

Затова си я държа на скришно, нека да е тайно, нека да не знае никой, нека да е само между нас. А как разбрах, че е любов ли?

„Обожавам да те чукам!“ – беше повече от ясен, надвесен над мен, озверял, ненаситен…

А това със сигурност няма как да го снимам. Любовта си е за нас. А вие си играйте на любовчета…

Защото иначе няма да остане много от  "нас".