Няколко двойки, които превръщат раздялата в грандиозен финал

Да скъсаш с някого, да се разделиш, да му биеш шута, да сложиш чертата, да напуснеш цирка, да спреш филма и всякакви други определения са синоними на едно от най-големите изкуства в любовта.

Защото е точно толкова сложно майсторство да започнеш една връзка, колкото и да сложиш кадифените ръкавици, за да й направиш прецизна дисекция, завършваща със сигурна смърт. По това, как оставяш някого, може да се разбере дали си истински любовен мастър или обикновен лаик. И понеже ние определено обичаме качествените изпълнения – ето няколко двойки, които не просто са се разделили, а са превъртели играта с грандиозен финал, за който можем само да кажем: „Така се прави!“.

(И в случай, че се колебаеш, подсказваме – есемесът не е опция!)

МАРИНА АБРАМОВИЧ И УЛАЙ
ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ КРАЯ

„Артист не трябва да се влюбва в артист“, това е прословутата реплика на сръбската кралица на пърформанса Марина Абрамович относно десетгодишната й помитаща любов с немския пърформанс артист Улай Лейсипен. През 1976 година Марина се мести в Амстердам и се запознава със западногерманския артист, а това, което следва, е много страст и общи проекти, сред които „Вдишване/Издишване“ или „Смъртта на Аза”, при който Марина и Улай съединяват устните си, като всеки предава въздух на другия, те са буквално дишащи един от друг. След 17 минути двамата губят съзнание заради въглеродния диоксид, изпълващ дробовете им, и от липса на кислород. Марина и Улай са родени на една и съща дата – 30 ноември, тя в Югославия, той в Германия. След множеството им общи пърформанси на ръба на лудостта те решават да се оженят и, разбира се, искат това да е грандиозно събитие. Сватбата трябва да се състои на Великата китайска стена. Осъществяването на събитието обаче отнема осем години и връзката им започва да навлиза в криза. Усещащи наближаващия апокалипсис, Марина и Улай решават да го направят запомнящ се като за последно и създават пърформанса „Любовниците“.

През 1988 г., двамата тръгват от противоположни краища на Великата китайска стена. Тя от Жълто море, той от пустинята Гоби. За три месеца всеки изминава 2500 километра, за да се срещнат на  финала по средата, да се прегърнат и да се разделят завинаги.

Раздяла като за артисти, до която се стига трудно и пред която се мълчи дълго.

САЛВАДОР ДАЛИ И ГАЛА
НА РАЗДЯЛА – ЗАМЪК!

Тя се ражда през 1894 година в Казан под името Елена. В Швейцария тя си измисля ново име – Gala – „празник“, „тържество“, което предопределя пътя й занапред, защото Гала става най-големият празник, но и най-тежкото проклятие за дузина гении. Макар че съдбата я среща с френския поет Пол Елюар, с когото се влюбват и женят през 1917 година и имат дъщеря Сесил, ураганът Гала проповядва свободната любов, а в дома на съпруга си тя общува само с гении и спи с почти всички гости. Пол знае това, но не подозира, че една среща ще се окаже фатална. Гала напуска безцеремонно съпруга си през 1929 година, когато огнените й очи съзират Салвадор Дали, за когото по-късно госпожа Елюар се жени и става Гала Дали. Тя го открива като гений, а той е завинаги пленен от тази странна жена, която прилича на мишка. Тя го въздига и съсипва. Връзката им е бурна, пълна с любовници, с мъже и жени, много шампанско и опиум, с шумни скандали и тежки раздели. Запознанството им всъщност става в испанския курорт Кадакес, а езиците шушукат, че тогава Дали е още девствен. „Аз я обичам повече от баща си, повече от майка си, повече от Пикасо. И даже повече от парите“ –  написал Дали на Федерико Гарсия Лорка. Въпреки тези слова и безбройните милиони, които самата Гала прибира от печалбите на Дали, тя не е влюбена или поне не задълго. Гала се увлича по млади момчета, по безбройни партита и забави. Гала и Дали остават семейни до края на живота си, но само фиктивно, защото отдавна Гала обича други, много други. За прощален подарък Салвадор не й отнема перлите и бижутата, нито скъпите кожени палта, той не я заклеймява или презира.

За раздялата Салвадор й купува замък!

В началото на връзката им той обещава, че ще й подари замък в Тоскана. 30 години по-късно, като знак на раздялата, Пол избира замък в малко каталунско село, а зданието се нарича „Пубол“. Той купува сградата и парка за 1,5 млн. песети. Сделката е заверена на 1 юни, 1970 г. от нотариус в град Фигерас, а замъкът е свободата, която Дали подарява на Гала, за да се радва на нея в компанията на безбройните си млади любовници. Той идва в имението само с писмена покана, а Гала живее там до смъртта си през 1982 година и е погребана отново в Пубол. След нейната смърт Дали губи желание за живот и умира няколко години по-късно, през януари 1989 г.

ЕДИТ ПИАФ И МАРСЕЛ СЕРДАН
ПЕСЕН ЗА СБОГОМ

Тя е „врабчето“, емблема на Франция, малката голяма Пиаф и още куп определения за най-разпознаваемия глас на века. Той е Марсел Сердан – световен шампион по бокс, женен, с три деца. Двамата се срещат през 1947 г., докато Едит е на турне в САЩ, и любовта им пламва моментално. Следват среднощни обаждания, полети, писма и много тайни срещи. „Когато забелязвам, любов моя, мястото, което заемат в сърцето ти твоите три деца, имам желание да замина много далеч, казвайки си, че може би един ден ти ще ми бъдеш благодарен, че съм го направила. Твоят живот е толкова солидно изграден върху нещата, които си искал и построил сам, че много пъти имам ужасни страхове. (…) Докога ще можем да живеем така. Едно писмо, един телефон, едно глупаво съвпадение може да ни предаде и тогава…? Какво ще стане с нас? Каква ще бъде реакцията ти? Мислил ли си за всички тези неща?“, пише един ден Пиаф до своя любим. Истината е, че въпреки тези прочувствени редове Едит тотално обсебва Марсел и честно казано – май наистина му носи лош късмет и фатален край, разбира се, както става в любовта – по случайност… На 16 юни в Детройт Марсел Сердан губи световната си титла в средна категория от Джейк ла Мота. Едит Пиаф не е присъствала на мача, задържана от ангажимент в парижко кабаре. Малко преди това през 1948 г. Сердан губи и европейската си титла, а френският вестник „Франс Диманш“ излиза с огромно заглавия „Пиаф носи нещастие на Сердан!“. Така връзката им е оповестена публично, а мнозина намразват завинаги „врабчето“.

Фатално се оказва обаче едно нейно писмо, в което тя моли Марсел да дойде при нея със самолет, защото с кораб ще е прекалено бавно. Сердан хваща черния полет, който малко по-късно се разбива край Азорските острови.

Смъртта прекъсва завинаги тази невъзможна любов, а малко преди това Едит съобщава, че е написала песен, която подарява на Ивет Жиро. Двете певици дълго време се мразят и въпреки това Ивет, която е станала приятелка на Едит, трябва да запише песента на 16 юни. След трагичния край на Сердан обаче Пиаф моли Ивет да забави излизането на плочата си, за да запише въпросната песен през май 1950 г. Така тя подарява на раздяла на своя Марсел песента „Химн на любовта”, която завинаги ще остане посветена на боксьора, „единствената голяма любов в живота й”. В продължение на години Едит Пиаф започва участията си само и единствено с „Химн на любовта“.

Защото понякога „С теб прекалено не сме“.