ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА И ЗАВИСИМОСТИТЕ

Или как Америка откри независимостта, а после я закопа

  • 04.07.2016
  • от Илина Григорова

„Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права, че сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие.”
Това са думи от заветната Декларация за независимостта, подписана от Томас Джефърсън - може би един от най-забележителните документи в историята.

Текстът й прави такова потресаващо впечатление по света, че веднага след като я прочита, френският маркиз Дьо Лафайет обявява, че ще воюва за своя сметка на страната на бунтовниците  и  измяната им срещу досегашния си суверен - британския крал Джордж Трети. 

Този текст е бил забележителен тогава, но не и днес. И не защото с декларацията от 4 юли се обявява независимостта на една огромна страна, която по ирония на съдбата по-късно ще се намесва в политиката на други държави, а заради това, че за първи път в официален документ се посочва, че човек има право да е свободен и щастлив. И че да се бориш за щастието си е също толкова важно, колкото да се бориш за хляба си, да отглеждаш децата си и да теглиш кредит от банката.

Ако има нещо, което ни обединява всички, без значение на цвят, култура, вярвания и сексуални предпочитания, това е стремежът към щастие. За мен може би щастието е да си потопя краката в морето с бира в ръка, а за малкия Абдул от Ирак щастието е може би днес да оцелее. За Ахмед от Париж може би щастието е да взриви някой търговски център, а за американския президент да потъпче свободата на други за сметка на своята. Всичко сякаш се обърка.

Днес от нас се очаква да казваме, каквото мислим, и да „не се правим на това, което не сме”. Стига обаче това, което казваме, да не е антимюсюлманско, антихристиянско, антисемитско, антиженско, антимъжко, антигейско, антидетско, антиколегиално, антиглобално, антиарабско, антиевропейско.

Имаме свободата да бъдем каквито искаме. Но ако утре изскоча на улицата гола и само по белгийското знаме, това едва ли ще се приеме добре.

Казват ни, че имаме избор, дават ни списък, от който да избираме и след това задължително някой ни освобождава от нещо. Един бивш аптекарски бос иска да ни освобождава от картела на бензинджиите. Джебчийката в автобуса иска да ни освободи от телефоните ни. Рекламисти искат да ни освободят от потта за цели три месеца. Строящите магистрали искат да ни освободят от плащането на колите, като ги потрошим по надупчените пътища. „Топлофикация” иска да ни освободи от болестите, като ни калява със студена вода през зимата. Политиците пък искат да ни освободят от гласуването, като тотално ни отблъскват от себе си.

Днес стремежът за щастие отведе много хора далеч от страната им. От родителите  им. От близките им. И ги захвърли при хора, за които последната грижа е тяхното щастие. А още по-лошо е, че стремежът за щастие често ни отдалечава от самите нас. В опит да го докоснем, ние самите ставаме недостижими за самите себе си.

Ако през 1776 година е било „наложително” да се отбележи, че всеки трябва и има право да преследва щастието си, днес сякаш това вече ни тежи. Не можем ли просто да седнем и да си починем, без да преследваме каквото и да е?

Ако днес трябва да декларираме независимост от нещо, то може би трябва да е срещу постоянната нужда да се борим, стремим, издирваме и целим.

Дори ако целият този зор е, за да намерим щастието. Просто си живейте живота, преди утре да имате бомбастична среща с някой, решил да воюва за своята свобода, независимост и щастие. 

КОЙТО БРАЛ ЯГОДИ, БРАЛ