ИМА ЛИ ЖИВОТ СЛЕД 30?

Родени през 80-те, растящи през 90-те и остаряващи през 2000-те – може ли да бъде по-объркано?

  • 26.05.2016
  • от Илина Григорова

“Скролваме“, прехвърляме, изпращаме „инстант месиджи“, търчим за срещата, бягаме след 94, излизаме, влизаме, мятаме дрехите върху онова кресло, което все си казваме, че ще спрем да използваме като гардероб, пием и учим, учим и пием, ядем вредна храна, но не умираме, спим малко, купонясваме много, първа работа, първо успиване, първа петък вечер у дома, първо повишение, първо уволнение, първо влюбване, първо разяждащо сърцето ни скъсване, второ влюбване, второ бягане надалеч, скарване, сдобряване, нови надежди, стари страхове, първо бебе, първо зъбче, първо заравяне в мръсни памперси вместо в косите й, първо заспиване пред телевизора с недопита чаша бира в ръка.

Всичко тече на такива бързи обороти, че някак напълно неусетно свещичките на тортата са станали повече от приятелите, които искаш да поканиш на рождения си ден, а ти плачеш над чашата с вино и като Джоуи от „Приятели“ крещиш: „Господи, нали имахме сделка?“.

Има ли живот след 30-те?  И какъв е той? Ние сме едно объркано поколение.

Родихме се през 80-те и докато още се учехме да ходим на гърне, около нас се случваха революции, сваляха се режими и се градеше един нов свят на велики мечти и напразни надежди.

А ние още в детската градина чувствахме, че ни чакат велики дела и ще бъдем много специални хора. Детските филмчета и приказки ни учеха, че трябва да сме добри и да побеждаваме лошите, да бъдем герои и да обичаме истински.

Да бъдем смели и да се изправяме без страх пред чудовищата. Нямаше го онова, дето „и в много лошия има малко добрина и обратно“. Или си зъл георй, или си добър. Знаехме, че ще бъдем НЕЩО и НЯКОЙ. Не се страхувахме, че ще остареем. Защото, когато „остареем“, ще бъдем известни, прочути, обичани и променили света.

Ходехме на училище в онези стари класни стаи със зелени, надраскани чинове и прашни тебешири.

Растяхме през тези диви, диви 90-те, когато играехме на криеница и хвърляхме карти, докато около нас се стреляха ВИС-аджи и СИК-аджии. 

Събирахме се посред нощите, за да си разказваме страшни истории за Кики и „Черната вдовица“, а през това време в магазините се разиграваше същински трилър над празните щандове, а битката за хляба бе буквална и много по-страшна от всяка битка в „Игра на тронове“.

Беше ни все едно дали ще влезем в езикова гимназия или ще учим за финансисти, защото ние нямаше да работим скучни работи като родителите ни от 9 до 5, нямаше да ни интересуват парите и нямаше да ни пука дали ни харесва шефът. Защото шяхме да бъдем различни.

И докато в началото на 2000 година Марк Зукърбърг, все още дори ненавършил пълнолетие, кове  първия си милион, ние, водени от чувството, че ни предстоят велики неща, защото сме родени за велики дела, се тревожим как да се запишем в Софийския университет, защото там е „най-престижно“, а и друго си е в София... какво да правим по тая „провинция“.

Времето си тече, а годините се изхлузват от ръцете ни като заплата, която си чакал два месеца.

Интернетът става все по-бърз, а мечтите ни забавят темпото си. Изхвърляме ги на боклука заедно със старите компютри щайги. Веднъж така желани и така скъпи, а сега просто ненужен и тежък боклук.

И така неусетно, малко по малко задълженията, радостите и тревогите на възрастните се настаняват много стабилно в нашия микросвят. Защо? Ами защото вече ние сме възрастните. И това не ни харесва. Или поне не ми харесва на мен. Защото аз вътре в себе си все още съм онова дете, което мечтае да бъде новият Айс Вентура – Зоо детектив или да разследвам убийства като добрата стара Мис Марпъл. Само дето да не съм стара.

На 30 години все още имаме онова чувство в себе си или поне спомена за него, че все още не е късно, че все още сме млади, че все още имаме време, че все пак ще оставим следа. Но сякаш се срамуваме да си го признаем. Звучи като евтин слоган, написан от рекламист, който иска бавната и мъчителна смърт на своя шеф, но на 30 и след тях всъщност се намираме в най-добрите години от нашия живот.

Край на тюхканията за дребни неща и за дребни хора – вече нямаме нерви и време за това. Край на фалшивите амбиции, внушени ни от родители, баби и дядовци, близки и не толкова близки – ние си имаме наши и умеем да ги защитаваме. Край на нуждата да се обясняваме пред когото и да е – вече просто не ни пука.

Край на тревогата какво мисли еди-кой си за нас – просто не даваме пет пари, защото си знаем цената. Край на чувството за вина за изхарчените пари – да, харчим пари за глупости, но харчим нашите пари и правим нашите дългове. Край на идиотската нужда да получаваме по сто пъти съобщение „мисля за теб“ – ако може само за малко да останем сами и телефонът ни да млъкне, ще бъдем доволни.

Очакваме да сме свършили чудеса за времето между 2о и 3о години – да сме родили деца, да сме спечелили милиони, да сме направили собствен бизнес, да сме се изучили, да сме постигнали нещо уникално, да сме се доказали.

10 години всъщност е изключително кратко време. Стига единствено да се научим да караме кола и да вземем златен талон от КАТ.

Така че, да – малко мина, много остана. Какво са все пак 30 години живот на тази земя в сравнение с многомилионната й история? 

ВИЖ, АКО СИ МЕЖДУ 20 И 29 - РАЗБОР НА АКЦЕНТИТЕ ПО ГОДИНИ