ОТ ГЛАДНИТЕ ЗА ХЛЯБА. С ЛЮБОВ!

„Отведи ме от тук, о, сърце, отведи ме далече при хляба. Отведи ме при устни любими. Там, където хлябът расте, там в онези тайни градини…

  • 25.11.2015
  • от Михаела Самарджиева

Това на снимката е Йоло. Или по-точно Йоло Данкин Балкански. Това, на което свири, е тенекия от сирене, която е свил от отдавна неработещата мандра в град Костенец, а това, което дърпа на дървената летва, са струни. Също свити не помни вече откъде. Йоло е към шейсетака, ама казва, че не е възпитано да го питам за годините. Денят е събота. Мястото – един пазар в един град, в който Йоло не живее. Това, на което Йоло седи, е земя, както той любезно уточни – балканска. Като фамилията му, ама по-мръсна. Асфалтът е приятно топъл, а ние се гледаме и пушим. Аз имам цигари, Йоло – истории, и нещата някак ни се получават. Усещаме се. Той казва, че ги усеща жените най-много след патронче мастика от домашната на бай Нено от съседната улица. А улиците тук не са много. Седем по диагонал и девет по хоризонтал, любезно ми подсказва той. Подозирам го в измама и решавам да му взема пица, а той ми се обижда и започва да пее.

„Отведи ме от тук, о, сърце, отведи ме далече при хляба. Отведи ме при устни любими. Там, където хлябът расте, там в онези тайни градини…“

Гладен ли си? Питам любезно, а той още по-любезно ми отговаря „А ти?“. Йоло е джентълмен и не вижда логиката на това той да е по-гладен от мен.

Разказва ми, че не седи тук за пари, че не го прави за хляба. Бил гладен за любовта на хората. „Това са пълни глупости“, уточнявам. Любовта на хората не купува мастиката от бай Нено и не ти пълни корема. Данкин ме гледа с недоумение и ме пита дали така са ме учили в училище. След това започва: „Баща ми беше циркаджия. От онея, дето имаха мечки, ходеха по панаири, фокуси, „тука има, тука нема“, разбираш ли?“ Разбирам.

„А така! След като забраниха мечките, обаче и работата замря. Той се пропи. После се би с едни кардараши, та го беха целия утепали и накрая заложи и къщата, и всичко.

Тя къщата беше бош лаф работа. Кирпичена, две стайчета. Ама къща!

Та като останах и аз сам, си преградих там, дека спеха овцете, и сега съм там. Ама овце нема. Само я и е тая хубавица.“

Сочи „инструмента“, а аз с охота питам как се казва. „Милкана“. Много дълго, отбелязвам. „Е нали е от тенекия за млеко, пък и ми е мила, та Милкана. Слуша си ме тя, кога й кажа, свири, кога й кажа, млъква.“ Жените не сме така, допълвам. „Жива жена, жив пожар“, добавя Йоло. Кажи за тая любов на хората, дето си гладен за нея? Продължавам да питам, защото си мисля, че Йоло е поредният уличен поет, дето бъзика невинни момиченца.

„Ти обичаш ли хляба? Обичаш. Еми я го обичам, ама повече обичам кога дойде тук некой и ми се ухили. Поспре, послуша, па си замине и пусне некоя стотинка. Тоя поглед да ти се усмихнат, да те обичат де – никъде го нема. И в най-убавия хляб. Па така и двете работи свършиш. Ем с любов се наядеш, ем и за хлеб имаш. И си се сит. И така, и иначе.“

Значи любовта му е майката? Питам. „И бащата му е там“, казва Йоло и крие няколко кибрита в тенекията. Данкин се е казвал баща му. Дядо му е Балкански, ама не от онези известните, друг бил. Имал си една жена, ама нея „пипката я хванало“, както той се изразява, и оттогава решил да не обича вече. Само е така, за човещинката, дето се викало.

Йоло Данкин Балкански събра точно 3 лева и 48 стотинки за единия час, в който имах честта да седя до този „голям мъж“. Каза да не вярвам, ако чуя някъде, че е пияница, лъжец, крадец и курвар. Аз обаче вярвам. Йоло Данкин е пияница, крадец, курвар и лъжец, това не пречи обаче да е „голям мъж“. Защото говори еднакво и за хората, и за хляба. С любов. И не е гладен за второто. Обещах му, че ще го покажем хубав. Е, Йоло – хубав си. Като топъл асфалт и пресен „ръчен“, излязъл току-що от фурната. Хубав… по балкански.


„Отведи ме от тук, о, сърце, отведи ме далече при хляба. Отведи ме при устни любими. Там, където хлябът расте, там в онези тайни градини…“

Припомни си историите на двама софийски клошари.