ГИБРАЛТАР

Една разходка из края на Европа

  • 23.03.2014
  • от Радослав Райков

До преди няколко години за много от нас, българите, разходката из Гибралтар беше немислима. Фактът, че са ви пуснали през испанската граница не означаваше, че ще влезете и в Гибралтар, който е британска колония. Сега вече като граждани на ЕС виза за посещението на този къс суша не ни е нужна. И ние като  западноевропейците показвахме на границата само паспортите си и като видяха BG, не ни объркаха с GB и веднага ни отделиха за проверка. След няколко минути ровене в компютрите обаче с усмивка ни ги върнаха и вдигнаха бариерата. Гибралтар ни очакваше!
Гибралтар има сухоземна граница само с Испания, от която е отделен с тясна неутрална зона. Откъм Испания влязохме и ние. Предупредиха ни, че измамници може да се опитат да ни искат такса за преминаването, но съветът ни е, ако попаднете на такива, да ги игнорирате и да съобщите за тях на испанската полиция.

Първото, което прави впечатление, когато влезете в Гибралтар, е т.нар. Скала. Тя представлява хорст, широк до 1 км, изграден от тъмни юрски варовици. Висока е до 425 метра и източните й склонове се спускат отвесно надолу към морето. От запад те са по-полегати, и именно там е разположен градът. От него може да се качите на лифт, който ще ви отведе до по-високите части на Скалата, превърнати в природен парк.

Гибралтар е полуостров в полуострова (полуостров в края на Иберийския полуостров) и е свързан с континента посредством тесен провлак.

Когато обаче човек пътува по изградената върху него магистрала и наблюдава постройките там, не изглежда толкова тесен, колкото в географски план. Още повече, че точно на него е построено летището на Гибралтар.

Гибралтар има стратегическо положение, което позволява да се контролира износа и вноса в и от Средиземно море, поради което не случайно за него са се водили продължителни и жестоки битки. Но още дълго преди да дойдат испанците и англичаните, Скалата е била населявана. На 3 март 1848 г. в каменоломната Форбс е открит череп, който по онова време никой не знаел, че не принадлежи на днешния човек, а на праисторическия, и скоро бил забравен. Осем години по-късно е открит друг в долината Неандер край Дюселдорф, и така се появява неандерталският човек, вместо да бъде наречен гибралтарски човек.

По-късно край Гибралтар минават финикийци, микенци, гърци, римляни. Според легендата Херкулес също преминал оттук, за да залови стадото на Герион – неговата 10-та задача – и отворил протока, създавайки стълбовете, които получават неговото име. Днес те все още са ясно различими – от едната страна Скалата на Гибралтар, от другата – Юбел муса в Мароко. Легендата отговаря на някои научни твърдения, въпреки голямото разминаване във времето. Последният път, когато протокът се е отворил, е било преди 5 милиона години, когато все още не е имало хора, за да го наблюдават. А наистина трябва да е било грандиозно събитие. Средиземно море е било затворен басейн и с течение на времето се е изпарило. Тогава се появила пукнатина на мястото, където днес е протокът, и Атлантикът бликнал в празния басейн. Пълнел го близо 100 години, а водата преливала през водопад, висок 300 метра.

Първият град на Гибралтар обаче е изграден от неверниците. Арабският управител на областта Алжерикас заповядал първо през 1068 г. да се построи форт на малкия полуостров, а Ал-Мулин издигнал първия град в Гибралтар – Мединат ал-Фат. От това време е и мавърският замък, разположен на северозападния склон. Може да се разходите из руините му, макар да не са особено богати, въпреки че е бил издигнат през 1333 г. Това е така, заради многото последвали след ХІІ в. битки за Гибралтар. Единственото, което е останало от него, е една кула, наречена Кулата на уважението. От замъка се разкрива прекрасна гледка, от която маврите са се възползвали, когато са защитавали полуострова. Сега на нея обаче се вее английският флаг. Кулата на уважението е последната останка от замъка, който едно време се е простирал чак до площад Кейсмейтс.

През същия ХІІ в. в Испания вече са оцелели само 2 кралства. Усещайки слабостта на арабите, през 1309 г. испанският владетел Фердинанд ІV обсажда Алжерикас и изпраща Алонсо Перез де Гусман да отвоюва стратегическия къс земя. И той успява. Испанците поправят укрепленията и корабостроителницата, но никой не иска да се засели там, защото Гибралтар се е смятал за високо рисков град. Това накарало Фердинанд да обяви амнистия за всеки, който живее на полуострова 1 година и 1 ден.

Най-после кралица Изабела с декрет от 22 декември 1501 г. обявява Гибралтар за кралска собственост и с това започват проблемите на испанците. На 21 юли 1704 г. английската флотилия под командването на адмирал Джордж Рук влиза в залива на Гибралтар. В 3 часа сутринта английски и холандски военни части дебаркират на тесния провлак начело с холандския принц Хесе и отрязват пътя за отстъпление на иберийците. Губернаторът обаче отказва да се предаде. След няколко дни на тежки бомбардировки от корабите и 1500-те гюлета, изстреляни срещу града в продължение на 6 часа на 23-ти, той отстъпва Гибралтар на англичаните. Така англо-холандските сили завземат малкия полуостров от името на австрийския крал, който претендирал за трона на Испания. От този момент нататък чак до ден днешен всичко, направено за Гибралтар, се дължи на британците – и фарът на нос Европа, и подготвената за болница пещера Св. Майкъл, и още няколко неща, които посетихме. Но испанците, които копнеели да си върнат Гибралтар, ясно съзнавали, че не могат да победят англичаните сами, и се съюзили с французите. Корабите на двете страни предприели атака по море през 1779 г. Но забравили да вземат нещо предвид. Англичаните, които по онова време владеели 1/3 от земното кълбо, нямало да изоставят лесно едно от най-стратегическите места в света. Те стреляли по вражеските съдове с предварително загряти на открити огньове до червено железни гюлета, които подпалили неприятелските кораби. Пламнали въжета, платна, трюмове и много от корабите потънали. Двадесет и четири часа по-късно атаката била отменена и Гибралтар останал английски.
Едва през ХІX в. полуостровът имал възможност да се радва на известен мир. Той станал база на адмирал Нелсън, и след битката при Трафалгар през 1805 г. неговото тяло, както се говори, било донесено тук в буре с ром. Това е и период, през който настъпили важни социални промени. Гибралтарците, съставени от британци, генуезци, португалци, испанци и евреи, започнали да развиват общо самосъзнание.

Днес те са гостоприемни хора, които срещахме навсякъде по късите улици и малките площади. Нямат проблеми с езика, защото са билингвисти. Националното им чувство обаче е силно развито, а затова си има причини. Най-скорошното е затварянето на границата между Испания и Гибралтар от Франко през 1967 г. Тази мярка засилва усещането за идентичност на гибралтарците до такава степен, че когато тя е отворена отново през 1985 г., те вече се възприемат като един народ.

През Втората световна война, цялото население на Гибралтар е било евакуирано в Англия, Мадейра и Ямайка.

Това масово преместване подсилва желанието на гибралтарци да се върнат по родните си места, което оформя едно общо чувство за принадлежност към малкия полуостров, независимо дали са англичани или евреи.

В следвоенните години колонията постепенно получава все по-голяма законодателна автономия, която кулминира в създаването на конституция през 1969 г. и гибралтарски парламент. Днес те са отделна държава, а населението й се определя като британски гибралтарци. Валутата им е паунд, но над образа на кралицата на лицевата страна пише Issued by the Government of Gibraltar.

За да усетите стратегическото място на полуострова, трябва да се изкачите с кабинковия лифт на върха на Скалата. Оттам погледът се изгубва в синия брокат на Средиземно море и охрата на пустинята на Мароко. През ХХІ в. Гибралтар продължава да е важна точка на европейската карта. Той е междинно пристанище за всички круизни кораби и за много търговски. През Втората световна война е построено летището на Гибралтар, което израства от малка военна писта. Именно от нея е осъществена операцията Факел – дебаркирането на съюзническите сили в Северна Африка.

През 1982 г. оттук са били снабдявани корабите за фолклендската кампания, и Гибралтар станал задължителна спирка за всички тях. Подобна роля изиграл и през 1991 г. по време на войната в Залива.

Въпреки че Гибралтар, с неговата територия от 6,5 кв.км може да се обиколи за 1 час, ще се учудите колко много време ще ви отнеме, за да го разгледате. Ако сте тук само за 1 ден, най-добре е да се присъедините към т.нар. Official Back Tour или обиколка на Скалата. Тя продължава 90 минути, така че на всяка спирка ще разполагате с достатъчно време, за да научите нещо за съответната забележителност и да й се полюбувате. Но много интересни места ще останат недокоснати. Затова може да си уредите индивидуален тур с екскурзовод по ваш избор или просто да му кажете, че желаете 6-часова обиколка из Гибралтар, стига да можете да издържите на подобно темпо. Готови ли сте?

Нашият гид, Хамид, преселил се от Мароко арабин, кипеше от енергия. Въодушевен от факта, че си е намерил работа и ще упражнява своя английски, той ни поведе към вратите и укрепленията на Гибралтар; днес беше вторият му работен ден.

Стените опасват целия вътрешен град и са построени за пръв път от маврите. Той ги потупа с ръка доволно и рече: Наши хора, добра работа! 

Щом минахме отвъд тях, се насочихме към единствения манастир тук, използван като резиденция на губернатора от 1728 г. насам. Преди да го сполети това наказание, е принадлежал на францисканските монахини, които се заселили на Скалата през 1531 г. Говори се, че е обитаван от духа на Сивата лейди – монахиня, която била хваната, докато се опитвала да избяга със своя любим. В църквата към манастира лежат останките на двама английски губернатори. Усещането да си в църква на края на света, която е почти гола по отношение на вътрешната си украса, нещо типично между впрочем за католическите църкви, е странно. Беше толкова тихо, че се чувстваше божието дихание. Нямаше никой друг, освен нас и ангелите по колоните, и над целия манастирски комплекс витаеше необикновено спокойствие.

Излязохме оттам, само за да разгледаме Люлката на историята. Това е паметник във формата на скала. Тук може да видите копие на черепа на неандерталския човек, намерен за пръв път в Гибралтар, макар и не идентифициран като такъв, поради което пропуска възможността да бъде наречен гибралтарски човек, както и макет на един от стълбовете на Херкулес. Паметникът показва важното значение на Скалата, а също и многото цивилизации, оставили своя отпечатък върху Гибралтар.

Онова, което не бива да пропускате, докато сте в Гибралтар, е фарът на нос Европа. Той е от веригата Тринити Хауз и е единственият, действащ извън Великобритания. Доскоро е бил поддържан от човек, но поради прогреса днес и той е дистанционно управляем; независимо от това, къщичката на фаропазителя е все още там и е запазена като атракция.

Друга забележителност на Гибралтар са свободно разхождащите се навсякъде маймунки. Малки и без опашки, те обикновено са приятелски настроени към хората. Никъде другаде в Европа няма да срещнете пуснати на свобода толкова много маймуни. В един момент започнах да се чувствам като че ли съм в някоя африканска държава. Всъщност животинчетата са точно оттам и за нашите европейски нрави подобно поведение е доста необикновено. Но маймуните са се превърнали в истинска атракция за Гибралтар и правителството няма никакво намерение да взима мерки по въпроса. Досега няма оплакали се, най-многото, което могат да направят маймунките, е да протегнат ръка за някой банан или чипс. Но ако не им дадете вие, германският турист зад вас ще го направи. Така те преживяват и гласуват с две лапи за туризма.

След като се подкрепихме с чашка кафе и прясно изстискан сок от портокал, се насочихме към пещерата Свети Майкъл. Тя привлича посетители още от римско време и през Втората световна война била подготвена да служи като болница, макар до това да не се стигнало. Пещерната катедрала е отворена за туристи и представлява нещо, пред чиято величавост дъхът секва – използвайки естествената зала, тя е изкуствено разширена в сцена, на която днес се изнасят концерти и се играят театрални представления и балетни спектакли.

Съпроводени от маймуните и безкрайните словоизлияния на Хамид се върнахме на централния площад, където се разделихме с него, а той ни замаха с ръка и завика: Бягам, бягам, че ме чакат двама англичани, и блесна в усмивка. Седнахме в едно кафене, където си поръчахме Ърл Грей и като истински англичани започнахме да осмисляме всичко видяно; а после като типични българи тръгнахме по сергиите да си купим някой сувенир и да снимаме Гибралтарския пролив на залез слънце. Отсреща ни гледаше Африка. Очевидно тя щеше да е нашата следваща цел.

Вече стигнахме края на Европа!