Сантиментът към железниците - ирационална любов с много завои

Значи, мили хора, копнея за романтизма на пътуването с влак. Свирката на гарата, тракането на колелата на влака, всичко това е вродено в носталгичната ми глава може би от факта,

че дядо ми е работил в милите ни държавни железници и някак чрез кръвта тази обич се е вляла и в моето същество.

Не ме притесняват събралите години прах прозорци, през които сякаш виждаш света навън през филтър в Instagram, не ми пречи опитът за климатизация, която бие остър студен въздух директно в бъбреците ми, не ми пречат дори необяснимите закъснения и пъплещи служители, не бързащи за никъде. Има няколко въпроса, на които обаче не мога да си отговоря от години и за които някак все забравям, когато за пореден път си хвана шапката

и реша да предпочета БДЖ пред всеки друг рационален избор за придвижване.

Първият, драги читатели, ще са хората. Разберете ме, няма как просто. Чудя се искрено как аз, сравнително културна, изкъпана и спретната, мога да се кача във вагона, да си намеря мястото навреме, да прибера крака пред седалката си и да отворя книгата, подхождаща на първа класа. Същевременно след тръгване до мен може съвсем спокойно да се настани съмнителен мъж с дълги нокти на малките пръсти и аромат на дамаджана, оставена на слънце до някой завод в Перник. Кондукторът, ако няма други продадени билети в първа класа и мястото е свободно, не го моли да се премести. От София Север до Своге човекът е оправил две астики, отпуснал е крак от своето място почти до края на моето и въздиша доволно.

Виж още: Впечатляваща коса за всички заети момичета: мисия възможна

Не ме разбирайте погрешно – не съм Селин и не очаквам да открия своя Джеси по маршрута София – Враца,

не търся идиосинкразия с някой Дейвид Боуи тук, но много искам обикновено разделение между създадените (представям си неслучайно) първа и втора класа. Не говоря от някакъв буржоазен софийски пиедестал, пътувам за Враца, за да прешушкам стария апартамент на баба и да помогна на мама да се освободи от тежестта на материалните ѝ земни притежания.

Баба от малка ме е учила, че сред обществото гледаш да си поне изкъпан, с чисти дрехи и неотровен дъх. Къде са били бабите на тези хора, защо не са ги научили и, пардон, къде е справедливостта в дните? Молбата ми към закрилника на железниците остава заклещена между седалките в безкупейния вагон и човекът до мен не само че не слиза на гара Своге, но отваря и следваща бира. Започвам да се чудя дали да не го помоля за една и да сменя нагласата си. Какво пък, може да е имал трудна връзка с баба си и оттам да произлизат проблемите в държанието му. 

Вторият ми въпрос е доста по-тривиален и може би дори не се отнася за маршрута, по който се движа този път, защото дефилето се гледа със захлас и средна скорост не по-висока от 70 км в час.

Скалите около Лакатник се издигат като колоси около нас точно навреме, за да ни напомнят, че сме нищожно малки и от терзанията ни няма особен смисъл. Успокояващо в ситуацията донякъде. За почти всеки друг обаче се отнася с пълна сила – защо, по дяволите, пъплим като мравки? Наясно съм, че кръстосвам европейска държава, в която всичко е наопаки, но не би ли следвало, след като можем да имплементираме мааалко нова технология в процеса и да си платя билета онлайн, да има начин да забързаме тези дълги железни конструкции?

Гвоздеят в програмата може би е общото недоволство от автоматичните врати – невъзможността на леля Трендафилка, която слиза на гара Бов, да се подпре на нея, за да довърши разговора си с Ленчето, която ще слезе на Мездра, буди цяла тирада. Шумът, който произвеждат, силата им на затваряне и всичко, което ги съпътства, е странно произведение на инженерната мисъл, кривнало далеч от интуитивния дизайн.

Заключението е ясно – тръгваме към гарата като ерудирани пуристи, но обстоятелствата ни принуждават да станем малки недоволни човечета сред слоеве прах, миризма на изветряла бира и шума на релсите. Bill Withers изпява

Grandma’s hands
picked me up each time I fell

в слушалките ми, а крайната точка на пътуването ми наближава. Е, баба не ме чака на гарата, но за пореден път е с мен. В отношението ми към света, в любовта към влаковете, земята, плодовете на труда. Пожелавам на всеки баба като моята. Казвам „Наздраве“ наум и понасям раницата, книгата и себе си към вратата на вагона.

До следващия път, в който наследствената обич към железниците не се обади като наркотична зависимост в ума ми и не запазя поредния билет за влак към новите хоризонти.

Едно друго пътуване: към щастието

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.