Колко е важно да си начетен
Ако смяташ Ървин Уелш за бездарен, Стайнбек за скучен, Уайлд за прехвален, Будзати за претенциозен, а Вонегът за най-великия, трябва да знаеш и друго - на никой не му дреме.
Ако от заглавието си се сетил за вица с „начетените“ Мечо Пух и Прасчо, а в същото време Дино Буздати не ти говори нищо, си тъпо ухилената причина да съм прав.
Всеки е чувал порицателното изказване „Младите не четат!“. Като изключим всички аргументи в обратното, остава най-логичният отговор – „И к‘во от тва бе, чиче?“ Може да имам малко цинична гледна точка, но какво от това.
Наистина колко е важно да бъдеш начетен и защо? Ако е въпрос на култура и образованост, тия неща не се изчерпват само с книгите.
Начетен е уникална дума. Някак описва интелигентен човек, който чете смислена и добра литература. Няма такава за човек, гледащ смислени филми, слушащ добра музика или добре запознат с изобразителното изкуство.Нещата с начетеността повече приличат на мода. Сещате ли се как много отдавна, някъде между неопротерозоя и мезоархая, или времето, в което нямахме компютри вкъщи, имаше компютърни клубове. Тогава, ако някой нямаше карта от Матрицата (което си е много тарикатско име за верига), някак изпадаше от графата „стойностен човек“. Е, сега е същото с етикета неначетен.
Дразни ме този импозантен образ на четящия човек, тази показност. Според мен да четеш по рейсовете е като да си пиеш кафето на детска катерушка висящ с главата надолу.
Защо е това биене в гърдите, тия снимки, тия спорове кой е по-добрият автор. То си е въпрос на вкус. Никой не спори дали мусаката е по-вкусна от пилето с ориз.
Далчев е казал, че човек трябва да прочете десет хиляди книги, за да разбере, че е трябвало да прочете само три. Как става това? Познавам хора, които през живота си са прочели книга и половина и считат, че работата е наполовина свършена.
Не казвам, че трябва да повторим Бебелплац от десети май 1933, но има нещо много грешно в тая работа с „четенето“ и „начетеността“. Едно от тях е, че не четем така, че да помним, а разчитаме, че имената на главните герои в любимия ни роман ще ги пише в Гугъл.
Разбира се, хубаво е да се чете. „Всеки ден трябва да се чете книга!“- възторжено кресна една от директорките ми в Класическата. Все пак в най-масовия случай кога това ти помогна за нещо в живота?
Ако някой приятел ме пита къде зимуват патиците през зимата, когато езерото замръзне, ще ми е ясно, че е напушен на животно. Дотук добре.
Когато застана пред човека с костюма и му обясняваше, че никога преди не си работил, не си наясно в какво ТОЧНО се състои работата, щеше ли да помогне, ако беше казал „Но хей, вчера прочетох последната книга на Кундера и много ми хареса“.
Сега всеки би могъл да каже „Да, дайте да не четем, да живеем като роботи. Ти тъп ли си, тя литературата е за съвсем друго нещо“. Добре, трети опит.
Седите с някоя красавица и хоп: и двамата смятате, че филмът „Пяната на дните“ е нещо съвсем негледаемо, за разлика от книгата, която пък и двама ви е запалила по Дюк Елингтън. После си казвате, че светът наистина би бил по-добро място, ако беше като града от разказа „Любовта е сляпа“, а на сутринта папкате корнфлейкс и вече си представяте как ще си имате шест-седем чавета.
И горе-долу така разбирате коя е една от трите книги на живота ви.
Айкюто не те спасява, ако емоционалната ти интелигентност липсва…
