Нещата от живота

Натрапчивия шум зад гърба ти и гробната тишина в очите ти

Чудесата винаги са се нуждаели от сътресения. Като най-обикновения happy end например. Дисекцията му сочи, че е съставен от 99% късмет, родеещ се с чудо,и едва 1% усилия от човешка страна, обикновено положени в инфарктно пътуване към летището, в последен опит за изричане на „обичам те“.

Пътят към happy end задължително е постлан със сътресения. Всъщност силата на сюжета винаги се е определяла именно от това – с какъв невероятен финес героите са накарали живота си да изглежда непоправим. Това е необходимото условие, за да има чудо.

Най-празният живот, който сме в състояние да си представим, е всекидневният – този, в който е понеделник 365 пъти в годината и не се случва нищо извънредно лошо или извънредно хубаво. Вероятно затова правим всичко възможно да привлечем чудесата, творейки сътресения в една лесна стъпка – максимално рядко си говорим открито.

 Ако човечеството обичаше лекотата на честното общуване, редица шедьоври на световната литературна класика биха отсъствали. Джейн Еър щеше да е историята на примирена с невъзможната си любов гувернантка, а Дамата с камелиите – на една омъжена напук на обществения морал проститутка. Нито една от екранизациите не показа оригиналния завършек на романа – смазващ.

Защото всички знаем, че в реалността, когато се издъним, следват катастрофи, а не чудеса и винаги сме плащали за билета, за да си купим утеха.

Като човек, който казва каквото му е на езика, драмите винаги са ми били особена слабост. От аналитична гледна точка, тъй като драми изживявам само поради независещи от мен обстоятелства. Не че съм темерут. Просто говоря, каквото мисля всеки ден, и не ми се налага да чакам чудо или катастрофа, понеже нито утопиите, нито стоицизмът са ми по вкуса.

 Все пак не можем да упрекнем никого, че се страхува да бъде честен. Да говориш истината, без да сееш драми, си е цяло изкуство. Искат се усет и вродена деликатност, която става изчезващ способ, откакто почнаха да се раждат повече богове, отколкото хора. При това гръцки богове – гневни и груби.

Благодарение на тях истината има лоша репутация и се изрича с по-голям страх и от „Волдеморт“. Затова е важно да направим същественото разграничение между това да си честен и това да си груб, защото ефектът й не е само въпрос на широкоскроеност от страна на приемателя. Има два начина да кажеш истината:

№1  „Това сако не си отива особено с панталона ти. Онзи ден го беше съчетала по-добре. С коженото яке ще си по-секси. Искам да те видя така.“

№2   „Сутринта с една колежка те подминаваме на улицата и тя вика: „Погледни я тая, все едно се е завъртяла веднъж в гардероба и е излязла по каквото е закачила.“ Ха-ха-ха, познай дали й казах, че те познавам.“

Ако сте от втория тип, по-добре изразявайте мнение само когато ви питат и в тесен приятелски кръг. Никак не сте полезни със забележките си и не предлагате решение на проблема, а просто му се присмивате. Така освен несимпатични изглеждате инфантилни и комплексирани, а обикновено дори не сте целели обидата.

Да поднесеш истината майсторски наподобява химическия състав на Powerpuff girls. Sugar, spice and everything nice, после плисваш отровния химикал в предварително подготвената смес, преди да си я захаросал прекалено.

Ако все пак истината звучи твърде грозно, както и да я назовеш, винаги добрият тон може да бъде пощаден с градивен съвет или най-добре – с пример от личния ни асортимент издънки.

Така ден след ден нуждата от happy end изветрява, защото човек сам прави понеделника извънреден, а чудото – излишно.

Поне до момента, когато ще дойде неповикано и по закона на силните – точно при тези, които отдавна са спрели да се нуждаят от него.

Ето още нещо в защита на тезата, че Мълчанието е блато.