Виктор Божинов: „Хората на изкуството трябва да бъдат морален камертон на обществото“

Разговаряме с режисьора за студентските протести в НАТФИЗ, ролята на преподавателите, отговорността на културната общност и защо мълчанието не е решение

Снимки: facebook

През последния месец НАТФИЗ се превърна в сцена на едни от най-продължителните студентски протести в последните години.

Исканията за прозрачност в управлението на академията, защитата на преподаватели и опасенията за бъдещето на кинофакултета събраха студенти, преподаватели и някои професионалисти от гилдията около кауза, която отдавна надхвърли стените на университета. Сред най-активните публични поддръжници на студентите е режисьорът Виктор Божинов. Още от началото на протестите той открито застана зад тях, присъства на демонстрациите, публикува позиции по темата и даде публичност на част от вътрешната кореспонденция, свързана със случващото се в академията. Разговаряме с него за причините зад студентското недоволство, за мястото на авторитета в образованието, за мълчанието на част от културната общност и за това защо според него случващото се в НАТФИЗ е важно далеч отвъд пределите на една академия.

Снимка: kinematograf.bg

Това не са най-мащабните студентски протести в историята ни, но според вас ще останат ли като важен момент за академичната и културната среда у нас? Защо?

Според мен няма смисъл да мерим кой протест е по-важен и кой – не. Важно е защо се протестира. Това е нещото, върху което трябва да се фокусираме. Когато едни млади хора стигнат дотам да протестират, значи наистина има нещо, което ги тревожи. А когато говорим за учебно заведение – и то за Академията, може би единственото авторитетно училище за кино и театър в България, – е важно да се вникне в същината на проблема. Има опити всичко да бъде сведено единствено до личността на ректора, но случаят не е такъв. Ако човек се запознае с детайлите, ще види, че става дума за принципни въпроси.

Един от тях е дали кинофакултетът ще продължи да бъде част от европейската университетска мрежа FilmEU

– общност, в която преподаватели и студенти са се борили дълго, за да бъдат приети. За студентите това не означава само възможност да пътуват и да учат в чужбина. Това е възможност да бъдат част от световната кинообщност и да се учат от нея. Именно това е една от причините да изберат НАТФИЗ. Другият сериозен проблем е разделението между факултетите – тоталното неглижиране на кинофакултета в рамките на академията. Аз постоянно работя със студенти, във всеки мой филм се опитвам да има стажанти, защото искам да виждат как се случват нещата в практиката.

Знам от тях, че днес студентите по кино и актьорите почти не се познават. А това е едно от най-лошите неща. Когато ние учехме през 90-те, бяхме една общност – празнувахме заедно, работехме заедно, общувахме постоянно. Сега това липсва. Вместо да се насърчава общността, се насърчава разделението. Доколкото знам, ректорът е делегирал голяма част от управленските си правомощия на заместник-ректорите и помощник-ректорите и не участва активно в ежедневните процеси в академията. Покрай протестите обаче излязоха наяве и други неща – опити за влияние и поведение, които навяват спомени за времена, когато подобни практики бяха нещо нормално. А университетът би трябвало да бъде място, което насърчава критичното мислене и свободното изразяване на позиция. Затова смятам, че случващото се е изключително важно. Тук става дума за опазването на ценностната система, върху която трябва да се гради образованието.

Освен протестите студентите окупираха НАТФИЗ и създадоха протестната киностудия „Младежко утро“, която стои зад поредицата „Кинопреглед“. Как гледате на тази форма на протест?

Тя ми се струва напълно естествена. Вместо просто да протестират, студентите използват това, което умеят най-добре – създават съдържание. При това го правят чрез добре разпознаваема стилистика, която препраща към друго време и друго общество. По този начин те професионално изразяват позицията си и намират творческо решение на проблема. Самият избор на тази естетика е много интелигентен. Той подсказва, че става дума за институционална структура, която според тях се управлява чрез задкулисие. Интересното е, че самото понятие „задкулисие“ естествено се свързва с театъра, докато в киното бихме казали „зад кадър“. Задкулисието отдавна е лайтмотив в живота на хората в България и очевидно студентите виждат подобен модел и в собствената си академия. Затова смятам, че тези кратки филми, направени като кинохроники от миналото, са изключително точен избор. Поздравявам ги за това.

Снимки: kinematograf.bg

През последния месец студентите публикуваха документи, кореспонденция и различни материали, чрез които аргументират позицията си, а паралелно с това използват и сатира. Как оценявате начина, по който водят тази публична кампания?

За важните теми трябва да се говори именно по този начин. Имам чувството, че сатирата у нас почти изчезна, а тя винаги е била инструмент, чрез който могат да се кажат най-важните неща. Чрез нея могат да се направят паралели с други времена, когато обществото е било далеч по-сложно, а именно сатирата е вършела своята работа. Затова се надявам студентите да продължат да я използват. Колкото до документите, които публикуват – аз работя с хора, които и днес преподават в НАТФИЗ. Познавам ги добре и знам откъде започват голяма част от проблемите.

Всичко тръгва от неспазването на базови правила, които трябва да гарантират развитието на академичната общност.

Не може да кандидатстваш за доцент с два документални и два късометражни филма, когато в академията има професори с десетки заглавия зад гърба си. Как ще преподаваш режисура на студентите при подобен професионален опит? Няма значение колко впечатляващо е написана биографията ти или колко силна подкрепа получаваш от ръководството. Ако критериите не се спазват, това вече е форма на връзкарство.

Затова, когато една комисия застане зад принципна позиция и откаже подобно хабилитиране, тя не трябва да бъде наказвана, а подкрепена. Защото се опитва да пази нивото на академията. Аз познавам тези хора. Те са изключително трудолюбиви, честни и талантливи професионалисти. Няма как да не ги подкрепя, когато защитават принципите, върху които се гради авторитетът на НАТФИЗ.

Иначе академията рискува да се превърне в място, където всичко се случва по познанство и взаимни услуги.

Това би било катастрофално. Не разбирам как защитата на академични стандарти доведе до дела в Административния съд, етични комисии и искания за писмени обяснения към хора с безспорен авторитет. Още повече, че именно те се ползват с огромното доверие на студентите. Мисля, че това е една от най-важните характеристики на този протест – преподавателите застанаха зад студентите си. А студентите реагираха, защото виждат действия, които според тях са морално и професионално неприемливи.

Вие сте сред най-активно работещите режисьори в България. Прави ли ви впечатление, че все по-често хора с по-скромна професионална практика се насочват към академична кариера?

В академията авторитетът не бива да бъде самоцел. Да бъдеш преподавател е мисия. Един човек може да няма впечатляваща публична кариера, но да бъде изключително ценен за студентите. В крайна сметка смисълът е да бъдеш полезен на младите хора. Но нека не забравяме, че говорим за НАТФИЗ – академия, която е изградила авторитета си благодарение на едни от най-големите професионалисти в киното и театъра.

Според мен днес има крачка назад.

Без да омаловажавам хората, които преподават в момента, ми се струва, че кариеризмът и желанието да си намериш удобно място като компенсация за неуспешна професионална реализация са изключително вредни. Затова подборът на преподаватели не трябва да зависи от амбицията на кандидатите, а от нивото, което академията трябва да пази. Ако някой иска да преподава, но не притежава необходимите качества или професионален авторитет, има достатъчно други места, където може да изгради академична кариера. За мен НАТФИЗ трябва да остане най-доброто учебно заведение в тази сфера. А в момента е на път да загуби тази позиция.

Доколко според вас настоящата система за акредитация и изискването за определен брой хабилитирани преподаватели влияят върху качеството на обучението в университетите по изкуства?

В творческите професии дипломата никога не е била доказателство за качества. Спомням си, че години наред, преди да направя първия си филм, постоянно ме питаха: „Нали си завършил ВИТИЗ, кога ще започнеш да снимаш?“. А това, че си завършил ВИТИЗ, не означава автоматично, че можеш да правиш кино. На мен през целия ми професионален живот никой не ми е искал дипломата. Тя е административен документ. Служи, за да покрива определени критерии и да регулира съществуването на дадени структури, но не доказва талант, професионализъм или способност да вдъхновяваш. Именно затова е толкова важно студентите да имат достъп до инициативи като FilmEU. Там могат да видят как работят други университети, да срещнат различни преподаватели, различни практики и различен начин на мислене. Истинският преподавател е човекът, който заразява студентите с любопитство, желание и смелост да мислят самостоятелно. Ако не можеш да ги вдъхновиш, да ги провокираш и да ги накараш да задават въпроси, според мен нямаш място в академията.

Аз самият, когато учех тук, имах проблем с начина, по който се случваше обучението. Очаквах академията да бъде място, където ще ни учат на занаята, а имах чувството, че по-скоро ни учат на талант. А талантът не може да бъде преподаван. Това, което може да бъде преподавано, е занаятът. Именно върху него всеки човек изгражда и проявява собствения си талант. Според мен това е голямата задача на една академия.

Днес обаче авторитетът на НАТФИЗ е сериозно разклатен.

И според мен причината е поведението на един кръг хора, които създават впечатление, че по-скоро се стремят да изградят собствена мрежа от зависимости, отколкото да развиват академията. Надявам се енергията на студентите да спре този процес и да върне нещата там, където им е мястото.

Въпреки широката публичност на казуса до момента не изглежда да има решителна реакция от страна на институциите. Как си обяснявате това?

И аз не мога да си го обясня. Странно ми е, че темата не получава по-сериозна институционална реакция. Имам усещането, че над този случай има своеобразен чадър, включително и в медиите. От страна на държавата единствената по-видима реакция дойде от министъра на културата, макар че НАТФИЗ всъщност не е в неговия ресор. И впоследствие тази реакция постепенно затихна. Надявам се опасенията ми да се окажат неоснователни. Надявам се новата власт наистина да има желание да променя нещата, а не просто да изгради собствен кръг от зависимости, който да защитава. Ако се окаже, че именно това се случва, ще бъде много разочароващо.

Какво според вас показаха публикуваните чатове, които станаха публично достояние? Промениха ли те общественото разбиране за случващото се в НАТФИЗ?

Много хора ме обвиниха, че съм публикувал лична кореспонденция. Аз обаче не смятам, че това е лична кореспонденция. Това е комуникация между преподавател и студенти. По-притеснителното е не самото ѝ публикуване, а съдържанието ѝ. Тази комуникация се води задкулисно и според мен е силно манипулативна. Обръщения от типа „мили мои“, последвани от внушения „не се намесвайте“, „не знаете какво се случва“, „това не ви засяга“ – аз ги възприемам като предупреждение.

Като послание към студентите, че ако не си мълчат, могат да понесат последствия.

А в една академия преподавателят има огромна власт върху развитието на студентите. Именно затова смятам, че беше важно тази кореспонденция да стане публична. Тя показа един пласт на отношения, който според мен е дълбоко неморален, дори циничен. Най-тъжното е, че вместо да насърчават студентите да бъдат любопитни, активни и да изграждат собствена позиция, някои преподаватели им казват точно обратното – да си мълчат. Това според мен е недопустимо. До известен момент имах добро мнение за някои от хората в ръководството. Но когато видях как част от тях излязоха пред медиите и започнаха да говорят като политици, нещо в мен се счупи. Това не е поведението, което очаквам от преподаватели.

Има ли ваши колеги, които споделят позицията на студентите, но предпочитат да не говорят публично? Защо според вас част от гилдията избира да мълчи?

Това е нещо, което искрено ме учудва. Имам чувството, че огромна част от гилдията не заема никаква позиция. Дори Съюзът на българските филмови дейци (СБФД) и Филмаутор, които уж излязоха в подкрепа на протеста, в крайна сметка казаха само: „Нека да има диалог“. Но какъв диалог може да има, когато отсреща има стена? Когато очевидно липсва желание за истински разговор? Не разбирам защо толкова много мои колеги предпочитат да мълчат. Нещо притеснява ли ги? Зависят ли от някакви отношения, които не искат да нарушат? Така изглежда отстрани. Хората на изкуството би трябвало да бъдат морален камертон на обществото. Именно в такива моменти трябва да се заема позиция. Дори тя да е противоположна на моята. Важното е да има разговор. Вместо това виждам почти пълно мълчание. Един от малкото, които се включиха публично, беше Виктор Чучков.

Според вас има ли какво да научи цялата културна общност от начина, по който студентите се организираха и защитават каузата си?

Когато има проблем, обществото трябва да реагира. Имам чувството, че през последните години хората развиха апатия към случващото се около тях. Все повече вярват, че мнението им няма значение, и предпочитат да замълчат. Това е тревожно, защото ни превръща в общество, което непрекъснато гледа назад. Вместо да се обедини около няколко базови принципа и да направи крачка напред, всеки отрича предишния и разговорът се превръща в безкрайно противопоставяне. Затова смятам, че случващото се с протестиращите студенти през 2026 година е истинско събитие. То показва, че все още има млади хора, които са готови да защитават позицията си и да настояват за промяна. И това само по себе си ми дава надежда.

Ако властта беше в ръцете на Gen Z (Част 1)

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.