За миг реших, че съм нещо особено, нещо по-специално. След това си тръгна.

Винаги съм мислил за себе си като за нищо по-специално, нищо особено, нищо кой знае какво. Тогава дойде ти. Сравни косата ми с потъмнял кехлибар. Нарече очите ми най-сладкия шоколад, който някога някой е вкусвал. Пръстите ми били като кебапчетата на баба ти. Много любими. Всяка моя извивка, всеки мой детайл се превърна в изкуство. За миг реших, че съм нещо особено, нещо по-специално. След това си тръгна.

Направи ме голям, изящен. Направи ме специален. И си тръгна. След това всичко тръгна като лавина по най-стръмния планински хълм. Трябваше да се науча да оцелявам отново, като нищо по-специално, нищо кой знае какво, нищо особено. Кехлибара го избягвам, шоколад не ям, за кебапчета да не говорим изобщо. Трябваше да се науча сам  да просъществувам. Трябваше да живея. Сам.

Дълго време приемах косата си като просто потъмняла от влагата слама. Изоставена в някой хамбар. Без грижа, без подслон. Подложена на всяко атмосферно влияние.

Не те мразя, никога не бих могъл да го направя. Ще съм ти благодарен. Благодарен съм сега и ще съм благодарен до гроб. С твоето тръгване, съзнателно или не, ти ме научи да бъда цял. Да не чакам някой да дойде да ме „допълни“. Научи ме да живея, да съществувам, да оцелявам.

За съжаление не всеки би разбрал механизмите, с които направих всичко това възможно. Задоволявах сам нуждите си. Всякакви нужди. Пиех малко повече от нормалното. Пуших много, само аз си знам колко. Храних се малко, за вода да не говорим.

Не ми трябваше нищо полезно в тялото ми. Не исках физическата ми обвивка да просперира, не исках да процъфтява. Трябваше да убия нещо в мен, за да мога да се преродя наново. Трябваше да убия теб.

Трябваше да убия всичко, което остави вътре в мен, в тялото ми, в съзнанието ми. И го направих. Направих го благодарение на теб. Най-лесното убийство е чрез отрова. Най-ефикасно е. Цигареният дим се превърна в поредната токсична глътка въздух. Алкохолът – в нужното зло. Отровите изкореняваха всяка част от теб, малко по малко. Безвъзвратно. Излизах повече. Тази дискотека, онази дискотека. Задоволявах първичните си нужди за чужда физическа близост. Намираш усмивки, намираш докосвания, намираш секс. Всичко това само и единствено в името на най-ценното нещо на този свят – самосъхранението. Моля ви, не ме съдете как оцелях. Не бъркайте моя копнеж за оцеляване със саморазрушителност. Разбирам колко са близки, но това точно ми трябваше. Това ми беше нужно, това направих. Сега също не ме съдете и че не обичам толкова. В мен гори нещо, което сам запалих, сам подклаждах, сам и единствено сам мога да угася. Не ми трябва никой вече да налива бензин в тялото ми, аз горя самостоятелно.

Косата ми се превърна в горски пожар, гледан отдалеч. Очите ми се превърнаха в лечебна блатна кал, а пръстите ми… не, не са кебапчета. Сега са просто анорексични наденички.
Някой ден ще срещна друг човек, същото толкова пламенен, също толкова горящ като мен. Няма да имаме нужда един от друг. Ще сме заедно, защото искаме, а не по задължение. Ще горим, ще рушим, ще създаваме. А за хората като теб, които ме научиха на толкова много, мога да кажа само едно. Пожар с плюнка не се гаси, имаше един шанс и го пропиля. Втори шанс никога не бих ти дал.

Време е да се научиш да гориш и ти.

Август е за обичане, а септември зависи от теб.