Сърце, клапа, начало и край
Четири европейски филма, от които ще те заболи сърцето vol. 2
След като селектирахме първата вълна филмови поеми,
които всеки път щом се появят на екран предизвикват катарзис в дъното на душата, дойде ред и на второто персонално земетресение, стига, разбира се, да си готов за него. Споделяме ти четири силни присъствия в европейското кино, способни още в началните минути да ти откраднат акъла.
Mar adentro (2004) на Алехандро Аменабар
Да, знам. Твърде сантименталното не е трогателно. И въпреки дребните ми резерви към филм, който можеше да бъде повече от това, което е (като изключим саундтрака, той е съвършен), „Морето в мен“ си остава кино поема, която бих ви препоръчала, преди да умра. Причината далеч не е само участието на солиден и непоколебим актьор като Хавиер Бардем. Манипулациите, практикувани от Аменабар и Хавиер, всъщност винаги са били изкусни и издръжливи. Личната ми привързаност към този филм идва от факта, че някога, някъде Рамон Сампедро, корабен механик, парализиран от главата надолу в продължение на 30 години, е искал да полети. Харесвам това нахалство.
От капана на леглото до философските смърт и достойнство.
Харесвам и лекото, незабележимо, почти ненужно присъствие на Роза. Радвам се, когато някой тих герой се оказва важен. Радвам се, че някой изобщо се влюбва в обречени каузи. Чаша вода и цианид до леглото. Изпиваш ги и си свободен от най-унизителната форма на робство – да бъдеш жива глава, вързана към мъртво тяло. Сбогуваш се. Може би ще го направиш по телевизията. Ще се бориш за смъртта си, защото нямаш сили да се бориш за другото. Наистина е доста трудно да преглътнем сантимента, но този филм е така убедително, очарователно озадачаващ, толкова пламенен и агонизиращ, че докато го гледате, вярвате на всичко, живеете го, гневите се, заплаквате. Аменабар е бил наясно с тези ваши слабости. Те работят за филма му и го слагат в списъка с онези, от които ще ви заболи сърцето. Хайде, Рамон, изправи се, качи се на прозореца, полети над морето, над тези огромни зелени дървета…
Head-On (2004) на Фатих Акин
Punk is not dead! Punk is not dead! Е, добре. По отношение на този филм съм съгласна. Доста е пънкарско да си търсиш случаен съпруг, който да те спаси от заплахата да те омъжат за случаен съпруг. Сибел все пак опитва. На Джахит не му е ясно какво иска, но за сметка на това не знае и какво получава. Сибел не е награда. Китките ѝ, белязани от опити за самоубийство, не са покана за щастие. Но и той не е особено обещаващ. Тези двамата цял живот са „карали срещу стената“ и стената е тази, която е останала здрава. И сега една нездрава сделка – тя ще му готви, ще сгъва прането, може и без секс. Какво ще кажеш, а? Здравей, Джахит, ще се ожениш ли за мен? Защо пък не. Все пак банята му се нуждае от почистване… И ето ви го саморазрушението. Евала! Разрухата тук е отиграна по начин, който усуква комедия и трагедия, смеха на Сибел и мрачния, непроходим поглед на Джахит, турски ритми и „Депеш Мод“… И накрая всичко се събира на възел в корема ви. За малко ще се примирите с това. И те ще се примирят – от необходимост. После обаче
ще дойде любовта и животите им ще се свият в юмрук.
Head-On преминава през тези етапи скоростно, отчаяно, шумно, брутално, болезнено и силно. Това е филм, който те разбира и казва: „Знам. Да си разбиеш главата е очарователно. Особено ако се влюбиш“. Какво се случва после, разберете сами. Проследете една любов, която изтласква двама души от личните им спирали на унищожение и ги прокарва по обща – тази на споделеното нещастие. Фатих Акин е създал безстрашен шедьовър, който успява да предаде сборно в изречението: „Ако искаш да сложиш край на живота си, давай. Дори не е нужно да се самоубиваш, за да го направиш“.
Children in Heaven (1997) на Маджид Маджиди
Ок, няма да мамя. Филмът е ирански. Но нямаше как да не попадне в списъка, от който ще ви заболи сърцето – сред най-очарователните парчета кино, които съм имала привилегията да гледам. Една стягаща гърдите история за изгубен чифт обувки. По-голяма част от семействата на запад няма да превърнат в драма тази загуба. Но в света на Али и сестра му Захра това не означава нищо друго освен бедствие. Тогава сред иранската кал се ражда детският план: да споделят скъсаните гуменките на Али – Захра ще ги носи сутрин, той следобед… Сама по себе си тази чужда за нас беда няма как да ангажира вниманието ни в продължение на 90 минути. Тук е мястото, където геният на Маджиди влиза в игра и създава достатъчно напрежение, за да ни задържи пред екрана цяла седмица.
Режисьорът притежава рядко качество – открил е невръстни актьори, които биха засрамили половината холивудска сган.
Погледите им – почти телепатични, лицата им – събуждат цялата емпатия, която сме способни да изпитаме. Когато единственият шанс на Али да спечели нови гуменки е да участва в състезание по бягане, покрусата му е жестока. Той печели неочакваното първо място, а наградата е лагер и спортен екип. А на него му трябват обувки за Захра. Тук ви оставям с тъжните им, тъмни и топли очи. После – ще видите. „Райските деца“ на Маджид Маджиди доказват, че режисьорите не се нуждаят от огромни бюджети, заплетени сюжети, екзотични дестинации и специални ефекти, за да направят голям филм. Понякога талант и история, разказана със сърце, са достатъчни.
Betty Blue (1986) на Жан-Жак Бенекс
Първи секунди. Мона Лиза ги наблюдава от стената, докато правят любов. А ние, зрителите, го правим в почти 9 от 10 сцени. Това е положението. Зорг обича да сграбчва Бети, да обладава Бети, да умира с Бети. Влизаме му в положението – Беатрис Дал не е за изпускане (поне не беше). Но преди да решите, че това е просто една еротична френска драма, чуйте. С ръка на сърцето го казвам – това е рядък филм, добър като романа, по който е правен („37,2 градуса сутринта“ на Филип Джиан). Мога да ви го кажа и със сърце в ръката. И с вилица в окото. Тук ще се наложи да ви обясня… Бети, тази налудничава красавица, кифла, дете и дявол, която вади душата на любовника си Зорг и скача отгоре му с все сила, живее във всеки от нас.
Зорг, този колеблив писател, пък търси изгубеното си вдъхновение в цялата тази чудновата бърканица.
Е, дотук добре. До по-късно, когато си крещят „Жо тем!“ през отворени прозорци на колата, пак добре. Зле ще стане после. Зле, както само влюбването може. Онова, за което се изписват зелени рецепти, онова, което прави главата, сърцето и живота ти на мармалад. И ето я отново Бети Блу – стои до бунгалото, в което живеят, усмихва се веднъж, усмихва се два пъти и го подпалва. Същото прави и със Зорг. Но нито той, нито бунгалото имат нещо против да бъдат облизани от пламъка на тази луда. Разговори, смехове, търкаляне по пода, размазан доматен сос и спагети по лицата им (кадър, който ще ви разплаче) – това е начинът на режисьора Жан-Жак Бенекс да достига прекрасни върхове и миниатюри. Приказката, както очаквате, обаче свършва. И както в живия живот, така и тук започва гневът, последван от разочарование, насилие и отчаяние. Би било несправедливо да разкрия повече. Затова ще кажа само –
този филм е буен кон, който е скъсал камшиците, прескочил е оградата, препънал се е и е паднал на земята.
С цялата тежест на сърцето си. Бети Блу е лудостта, която не спира да достига своето собствено кресчендо. Любимата на Зорг, онази, която ще го накара да извърши най-ужасното нещо, на което човек е способен. Звяр в рокля. Звяр, който всеки от нас крие дълбоко под кожата си. А финалът ще ви задуши. „Сега ще ме удушиш или ще ме изнасилиш?“
Нещо много по-лошо, Бети Блу, нещо много по-тъжно.
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
редакторите
