Черноморски размисли и страсти, Вазов, ксенофобски наклонности и един изгорял гръб

Книга за похвали и оплаквания или как Черно море да не ни е толкова черно

След дълго очакване на лятното ми бягство преходът след него изглежда безкраен, а то самото – нищожно. Като човек, върнал се от почивка, би трябвало да съм релаксирала, заредена с положителни мисли,гледаща наоколо през слънчеви очила във формата на сърца на очите. Вместо това получих внезапно вдъхновение да пиша. А знаете, че човек, започне ли да пише, нещата или не са толкова розови, колкото е трябвало да бъдат, или просто плачат за иронизиране. А какво по-подлежащо на сарказъм и хаплив език с летен привкус на морска сол от българското Черноморие?

За човек, който от доста време не се е наслаждавал на спокойствието и красотата, които предлага българското крайбрежие,

една такава седмица би била всичко друго, но не и предвидимата почивка от типа „С деца на море“. Мислиш си, че отиваш в един от тихите (все пак няма дискотека) и незастроени (защото между Равда и Несебър имаше 3 км поле само преди 6 години) курорти (или да ги наречем с по-нашумялото им название ризорти ), че ще се излежаваш на почти девствени плажове, ще се наслаждаваш на сутрешно кафе в уютното студио, което си наел, че ще се чувстваш доволен, че си предпочел почивка в България пред о. Тасос, Халкидики или Кушадъсъ, за разлика от повечето ти познати.  Ха! Колко сладко!

Пристигаш и първото, което помирисваш, е морето.

Говоря за онази специфична миризма на всички морски градове, която те пренася в лятната атмосфера и те кара напълно да забравиш откъде идваш. Може би действа по някакъв начин на мозъка. Като опиум… който не ти позволява дори да си помислиш за града. Защото, както казват, всичко по-далеч от морето е провинция.

Ех, прекрасно си е нашето море. Само да можеше и да го видиш още в първите минути, като го наближиш… Чуваш го и знаеш, че е някъде наблизо, зад този грамадния хотел или пък зад онези по-малките „семейни“ хотели след него. Сигурна съм, че  има повече семейни хотели, отколкото семейства. И туристи. Мисля си, че хотелите, квартирите и комплексите, които лъхат на грандоманщина, са подготвени да посрещнат туристи от цяла България, Западна Европа и Азия… Всъщност не сме далеч от истината, с изключение на тези от България. Българите като един напредничав и заможен народ предпочитаме по-екзотични дестинации като гореспоменатите Турция и Гърция. Реално нашите курорти не се различават по космополит от тях. У нас също можеш да се натъкнеш на огромни маси руснаци, които тук за жълти стотинки си позволяват условия, рядко достъпни за средностатистическия българин. Едни такива усмихнати, русички, със сини очи пълни от щастие… и усти, препълнени с

любимите им палачинки с диаметър 50 см, по-известни като „блины“, щедро намазани с шоколад.

И още нещо, което просто ме изпълни с щастие и гордост като български турист – а именно способността на нашите търговци, хотелиери и ресторантьори да се приспособяват към текущата ситуация в туризма на мястото, което облагородяват. Тази способност имаше различни измерения, но най-впечатляващото за мен бяха надписите. Като човек, който си пада по думите, щях да съм още по-щастлива, ако бях видяла поне един такъв на български. Масово менютата, информационните табла и най-вече надписите Ravda; Bulgaria и NesebA/Ur по любимите прахосъбирачки (пардон сувенири) на братята руснаци и „ония сухари британците“ бяха на техните езици. А още по-впечатляваща беше и адаптираната езикова йерархия.

Първото, най-горно място с най-големи букви и кичозен шрифт се полага на руския език, защото неговите носители, както знаем, са нещо като мнозинство из нашите курорти. Особено след като някои от тях получиха гражданство и инвестираха в собствени жилища у нас… ами няма какво да се сърдим, ние, българите, си знаем Анталия и Халкидики.

Като местни жители хората имат право да получават услугите на майчиния си език.

Второ място беше за всепризнатия и знаещ се масово международен език – английския. И добре че всички го знаем. Иначе как щяхме ние, българите, да си поръчваме друсан кебап в един от най-нашумелите равденски ресторанти? На ясен английски език в менюто ни пише – stoned kebap. Това обяснява защо ресторанта имаше такъв оборот от чужденци. Хората не са виждали такова нещо – хем ядеш евтино, хем си тръгваш подозрително щастлив. У тях подобен лукс би бил недостижим на разумни пари… а ние, българите, сме толкова богати, че и в каймата ни има от любимите субстанции.

И на трето място, когато все пак съществуваше такова, беше добрият, стар български език. Вазов, оптимистът, щял „в светли звукове“ да предаде езика на „бъдещото бодро поколенье“.

Хубаво си е вярвал човекът, но не е предполагал, че същото това бодро поколение ще хапва блины и stoned kebap и на трети март ще поства във Фейсбук Balgariq nad vsichko. Щастливец.

Не ме разбирайте погрешно. Нямам абсолютно нищо против чуждестранните туристи. Те подпомагат икономиката, развитието на родния туризъм, осъществяват културен обмен и други такива познати, често споменавани и изтъркани позитиви. Работата е там, че в стремежа си да ги привлечем у нас, да се покажем като гостоприемни и напредничави източноевропейски бизнесмени пак някъде забравихме за себе си. Какво си дължим на самите нас като българи – да можем да си поръчаме едни палачинки със сладко от горски ягоди като хората, без чувството, че братята руснаци и англичаните са по-братя от българите, щом плащат.

В крайна сметка парите не са всичко. С това би се съгласил всеки, който е опитал да си поръча бяло фрапе на плажа за космическите 4 лв., прекрасно отговарящи на стандарта на живот в Западна Европа.

И в това се събира цялата идея, с която започнах да пиша. Не ми е проблем, че в България идват чужденци, дори не ми е проблем, че целият Слънчев бряг е оповръщан… ами защото те са си такива, как беше думата… по-разкрепостени. Болно ми е, че в България българите са на последно място. Няма как с минимална работна заплата от 420 лв. да гоним техния стандарт. Което отваря много други въпроси като например „Защо не сме на тяхното ниво?“. Те обаче са за някоя друга статия. Целта на тази е да каже, че преди всичко работещите в сектора на туризма в България трябва да направят така, че българинът да започне да ходи на море у тях си, както едно време.

За да изляза с чиста съвест пред себе си, тоест да не съм като обикновения нехаресващ, само мрънкащ но не-правещ-нищо-за-да-се-промени-положението-човек, ще кажа, че въпреки всичко ми хареса. Хареса ми да съм в България, защото от 2 години не бях почивала тук, хареса ми да ми мирише на пържена цаца и бира, хареса ми да ми предлагат кукуруз в първия ден на градския плаж.

Беше точно това, от което имам нужда, за да завършат летните ми пътешествия прекрасно.

Доказателство за това, колко добре прекарах, е че последния ден заспах на плажа (нещо, което никога не ми се е случвало и гордо казвах, че няма да ми се случи, защото, разбираш ли, било присъщо на британските пенсионери) и изгорях брутално – значи със сигурност съм успяла да си почина. Убедена съм, че ако всеки даде шанс на нашето море, ще открие това, което търси… поне отчасти. Защото все още има празни плажове, които чакат да бъдат открити. Затова апелирам – почивайте у нас! За да се промени отношението към българите от работещите в родния туризъм, първо ние трябва да променим отношението си към него и условията, които предлага.

Селектирахме ти най-красивите български плажове, за да съкратим километрите и лутането.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.