Нещата от живота

И, които ни правят това, което сме

Колкото повече общуваш с чужденци, толкова повече научаваш за собствената си култура. Или как се осъзнава колко безбройни чудновати навици имаме българите, за които често дори не сме се замисляли. Ако започнем от празниците като Баба Марта, минем през суеверностите и стигнем до стотиците поговорки или дори бабините деветини, разбираме, че и цял роман няма да успее да ги побере всичките. И въпреки че в световен мащаб сме изключително малко на брой, успяваме да превъзпитаме чужденците, че дамска чанта не се оставя на пода, на ръба на масата не се седи и абсолютно задължително се чука на дърво, ако предположиш нещо лошо, иначе „дърпаш дявола за опашката“. А, ето и няколко от любимите елементи на българската култура според чуждестранните ми колеги.

Мартениците и Баба Марта

Отне ми над 20 години и запитването на една американка, за да осъзная, че официално обяснение откъде произлизат мартениците няма, въпреки че всеки от нас е чувал поне 5 различни версии за зараждането на този обичай. Пък и в България никой не би те питал подобни неща (освен може би в „Стани богат“), тъй като те са си ясни въпреки тоталната им неяснота. Това прозрение обаче те осенява чак в момента, в който в главата ти се въртят десетки варианти на легендата за мартениците и проумееш, че нямаш представа кой е истинският. Някои истории са още от прабългарите, други от фолклора, трети, които баба ти със сигурност абсолютно си е измислила, колкото да е имала отговор на детското ти любопитство.

Из търсенето обаче на еднолична истина откриваш, че произходът на традицията не е толкова важен, колкото фактът, че е символ на културната ни самоличност и единство.

Малък жест на доброжелание, който проявяваме към близките си хора, а също и към не толкова близките. Не ни е нужна единна исторически подплатена аргументация, за да си обменяме мартеници и да си пожелаваме да сме здрави. Също така можем и просто да се наслаждаваме на факта, че имаме традиции, които ни сплотяват и ни напомнят, че малките жестове, най-често са тези от голямо значение.

Суеверността

Дори хората, които живеем в илюзията, че не сме суеверни, не се усещаме как по навик правим поне едно от следните неща – не си оставяме чантата на земята, не минаваме под знаци, не прескачаме някого, докато седи, не минаваме по траекторията, която току-що някоя черна котка е пресякла, чукаме на дърво, не седим на ръба на масата, нито пеем на нея, подаряваме портмонета и чанти само с парички в тях, чукваме се по главата втори път, ако сме се ударили, без да искаме, за да „не се скараме“, и т.н. Спорно е кои от тези навици са произлезли лично от нас, разбира се, но си приписваме правото на собственост по давностно владение.
Реално погледнато, повечето хора не си оставяме чантата на пода не защото се опасяваме, че това неизменно ще накара бедността да ни сполети.

По -скоро го правим или защото подът е мръсен, или защото несъзнателно ни се е запаметил споменът колко ужасени са били бабите ни и майките ни всеки път, когато сме си позволявали да престъпим така тази българска обществена норма.

Най-страхотната част от суеверностите ни е, че и те имат безброй различни варианти. За много от тях също нямаме категорично обяснение, а за други имаме толкова много обяснения, че всеки може да си избере кое най-много го плаши, за да не извършва определена дейност. По този начин сам можеш да решиш защо ще избегнеш да седиш на ръба масата, дали защото това означава, че ще ти се роди дъщеря след 9 месеца, ще те искат от две страни, ще обеднееш внезапно или пък някоя друга причина. Колкото и да се чудим, не мисля, че ще открием с какъв количествен метод са били проведени тези социални проучвания и как въобще се е стигнало до всички тези заключения.

Казването на число, когато някой кихне

Докато в чужбина хората невинаги се избиват кой най-напред да ти каже „наздраве“ щом кихнеш, то българите определено няма да избегнем възможността да си кажем и число след това. По този начин би трябвало да разберем кой предизвиква кихането ни, мислейки си за нас. Това, както и много други от навиците ни ме карат да се чудя как въобще някой се е сетил за подобни причинно-следствени връзки и успешно е убедил масата да ги използва?

Евентуално бихме си ги обяснили с типичното любопитство особено на възрастните жени да знаят всичко.

Да, включително и кой си позволява да мисли за теб в този момент. По същите причини най-вероятно са зародени и концепциите за това да ти „горят“ ушите, да си гледаш дланите и тем подобни.

Всичките ни народни странности можем да ги осъзнаем само ако ни се наложи да ги обясним на някого, който не е израснал с тях и не ги приема за напълно нормални. Или пък ако решим по някаква неразбираема причина да търсим едноличен смисъл в тях. От друга страна не е ли приятно да знаем, че всяка странност, която ни различава от всички други народи, крие своя история. Понякога тази история дори е вековна, понякога е изменена от предишните поколения, за да се използва като метод за възпитаване, а в други случаи историята има десетки варианти. Това определено не е за учудване, тъй като историите във фолклора ни винаги са били използвани, за да може индиректно да се предаде някаква поука или мъдрост. И въпреки че повечето мъдрости може и тотално да са загубили смисъла си по линията на „разваления телефон“ на поколенията,

то това може да се случи само на народ, чиито история и култура датират от толкова векове назад, че е трудно да определим произхода на всяка традиция.

В този случай обаче са важни само две неща. Първото определено е, че сме запазили голяма част от традициите си въпреки радикалните световни промени. А второто е, че чрез неточните обяснения за произхода на навиците ни за пореден път си намираме деликатен и заобиколен начин да изтъкнем дълголетието на българската история, без директно да споменем „България на три морета“.

Научи нещо повече за анимацията ,,Жар птица“.

И за нашия колега приятел Тео Чепилов.

Последвай ни в инстаграм.