Изкуството на „Аз Сме“

За „Физика на тъгата“ и паметта, която принадлежи на всички ни

Снимки: Стефан Здравевски

В ежедневие като нашето „Аз съм“ рядко ни стига.

На негово място се появява едно друго, граматически невъзможно, но човешки необходимо състояние – „Аз сме“. Защото в крайна сметка какво значение има кой си, ако не можеш да се свържеш с останалите. Не защото преставаме да бъдем себе си, а защото понякога можем да се разберем само през другите. „Физика на тъгата“ не е театър като театъра. Но не е и нещо различно от театър. Това е постановка, която обаче е и групова терапия, и споделеност, и машина на времето в едно.

Няма значение кога си роден или на колко години си –

тази машина на времето те пренася в историите на всеки персонаж, на всеки актьор. А времето само по себе си е актьор.

В света на Георги Господинов човек се ражда и умира, а онова между двете сякаш остава без значение. Аз, точно в този момент, в който пиша тези редове, съм на

21 години, 26 дни, 2 часа, 10 минути и няколко секунди,

които не мога точно да отброя. Неговото творчество започва много преди моя живот. Съдбите на хората започват много преди моята, паметта е по-стара от човека.

Като минотавърът например.

Изигран от Димитър Николов, и то по начин, от който те побиват тръпки. Кой помни минотавъра от мита за Тезей? Всички помнят раждането му, всички помнят смъртта му, кой помни това по средата? Дали не го е било страх, дали не е бил тъжен? Колко сам е бил?

Сценографията я няма, а после я има, и ти се луташ в личната „физика на тъгата“ на актьорите. Все повече предмети се появяват на сцената. По време на антракта влизаш в техните спомени, четеш техните мисли, заставаш до тях. Буквално.

В един момент губиш границата

и спомените ти се преплитат с техните, представяш си какви са били хората от сцената преди да стъпят на нея. Ти си стъпил на нея. А тази тъга тяхна ли е или твоя? Не знаеш.

С дни ще се чудиш чия е тъгата. С дни ще осмисляш физиката ѝ. Нима тя има физика? Нима времето е линейно? Кой смее да твърди, че е такова, при положение, че на сцената на Народния очевидно времето не е сега.

И ти не си ти, и аз не съм.

Аз сме. Всички ние сме. Собствената си болка, но и тази на другите. Собствената си тъга, но и общата.

Гледаме „Физика на тъгата“ на Георги Господинов на Голямата сцена в Народния театър

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.