Катерина Бояджиева: нежният воин

Момичето, което рисува със сърце

Можеш да я разпознаеш по сенките, цветовете, животните с шибари въжета.

По пламъка в очите, по неспиращите ръце, по порива да създава. Тя е Катерина Бояджиева, може би я познаваш като @killndevour, и е ноемврийското ни вдъхновение. Говорим си за изкуство, но не само. Следващите редове можеш да прочетеш седнал на земята, качил крака на дивана или спрял на някой градски ъгъл. Няма значение къде си, добре дошъл в този свят.

Откъде започва любовта ти към изкуството?

Рисувам от детската градина и винаги съм имала някакви чисто визуални представи за това кое ми харесва и кое – не. Гледах много анимации и съвсем съзнателно отбягвах тези, които не ми допадаха визуално. Нашите ме записаха на уроци по рисуване, обаче там ме караха да рисувам натюрморти, което за мен беше абсолютно безинтересно, и се отказах на втория път.

Явно не ми се поучаваше с това някой да ми казва какво да правя и затова реших да си правя каквото си искам.

До 12 клас бях отрекла изкуството като сериозно занимание, защото в семейството ми максимата „художник къща не храни“ беше доста застъпена. Още от малка съм знаела, че ще съм цялата в татуировки, но не съм предполагала, че ще стигна дотук.

Бях се настроила да уча английска филология, защото исках все пак да правя нещо, в което съм добра. Преди да кандидатствам, случайно отворих справочника на Софийския университет и видях, че има специалност “Изобразително Изкуство”.

Това ли беше моментът, в който реши, че това е твоето нещо?

Да, тогава реших, че зарязвам всички планове, отивам на изпит и това ще е. Не знам как го взех, не бях рисувала с бои до този момент, трябваше да рисувам натюрморт, но оттогава всичко се промени. Знаех, че искам да правя татуировки, но знаех, че трябва да се науча да рисувам.

Коя е най-голямата разлика между рисуването и татуирането?

Много хора не си дават сметка, че да рисуваш върху хартия и да рисуваш върху кожа са две съвсем различни неща. Кожата се променя с времето и съответно не всичко ще изглежда така, както си го направил в началото.

Най-често при по-съвременните стилове татуировки може да се види, че нямаме поглед над развитието им в дългосрочен план.

Класическите Oldschool и Japanese стилове се познават по семплите дизайни и линии, които устояват на времето.

Коя е най-любимата ти част от работата?

Любим момент ми е, когато покажа готовия дизайн на някого и чуя отсреща „по-хубаво е, отколкото съм си представял“. Много обичам, когато някой дойде с идея, но остави детайлите на мен. Повечето ми клиенти са такива – знаят, че държа на авторските дизайни и стила си, не правя копия. Радва ме хората да са доволни.

А това, което хич не ти доставя удоволствие?

Досадно ми е само когато хората са арогантни.

От колко време се занимаваш с татуиране?

Ще станат седем години, ако броим и периода вкъщи и първото студио, в което работех.

От началото ли имаше визия за стила си, или той се разви във времето?

До някаква степен винаги съм рисувала така, винаги съм се стремяла към тази стилистика. С времето и това, което научих, спря да изглежда по детски наивно и порасна в това, което е сега.

Създала си доста разпознаваем стил. И в тази връзка често други артисти използват твои дизайни. Няма да те питам как те кара да се чувстваш това, но къде би поставила границата между кражбата на дизайн и вдъхновението?

Аз също съм човек, и аз се вдъхновявам. Разликата е, че вземам минимална част и се опитвам да го направя свое. Не вземам снимка на татуировка и да я запазя на 90 или 100%.

За мен това е чиста проба мързел и доста често се случва.

Напоследък тактиката е да се копира стил, цветова палитра, сюжет. Особено когато работим в един град, не е правилно. В студиото имаме доста стриктна политика и не правим копия.

Виждала съм и много чуждестранни артисти, които заимстват от теб.

О, да. Преди може би 5 години клиентка си качи снимка на татуировката в Pinterest и лавинообразно това изображение започна да се появява навсякъде.

По едно време, ако напишеш bat tattoo в Google, излизаше четвърта или пета.

Дори не знам колко копия има вече, наистина.

Има ли нещо, което си искала да промениш в индустрията?

Със сигурност. Когато започвах, в България почти не съществуваше концепцията за flash day, което е ден, в който можеш да си избереш от готови дизайни. Нямаше специализирани събития, нямаше тематични дни в студиата. На мен винаги ми се е струвало готино и ми отне доста време да науча клиентите. Много се радвам, че покрай предстоящия Halloween flash day получавам постоянно запитвания кога ще съм готова с дизайните.

Това ли е събитието, към което гледаш с нетърпение?

Да, мисля, че ми е едно от любимите в годината – събираме се в студиото, виждам готини хора. В моя свят се стремя към повече пътуване и работа догодина.

Като каза студио – от колко време съществува Altar Tattoo?

Следващата година ще станем на 4!

Къде се чувстваш най много себе си?

В Altar. Винаги съм имала визия за студио, което да изглежда и работи така, и като отчасти мой проект ми е много благ. Има моменти, в които се чувствам по-добре там, отколкото вкъщи. Заобиколена съм от страхотни хора, сега екипът е от 6 души и не бих ги заменила за нищо. Всеки е уникален артист, мотивираме се взаимно и за пръв път се чувствам сякаш гласът ми е чут.

Това ли липсва в артистичните средища?

Бих казала, че да, при повечето хора бизнес поривът надделява.

Къде можем да сложим България на тату картата  на света?

Бих казала, че културата ни е доста развита. Хората оценяват авторското и има такива, които идват специално, за да попаднат под моите ръце. На повечето места, на които съм ходила, хората идват със строго определена идея и рядко са склонни да се отклонят от нея.

Изградили сме публика, която далеч не е посредствена.

Ако можеш да се ограничиш до три неща, кои биха били най-важните за тату артистите?

Със сигурност всеки трябва да се стреми технически да е възможно най-добър. Всеки дизайн трябва да е лесно четим отдалеч – ако разпознаеш какво е изобразено на една татуировка от няколко метра, значи изпълнението е добро. Също така най-вече да се съобразява с формите на тялото. Не изглежда добре, когато едно изображение гледа в грешната посока. Това са принципи, измислени много преди нас и вероятно ще останат много след нас.

Изглежда глуповато, когато не се съобразяваме с тези основи, а трябва да уважаваме занаята.

Онези, които действат, вместо да говорят: Анжела Недялкова и Георги Тошев

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч