„Неаполитанска тетралогия” и авторът загадка

С появата си на литературния небосклон Елена Феранте предизвиква истинска сензация. Не заради нещо бомбастично или пикантно в прозата, която публикува, нито пък поради евтин таблоиден интерес към частния й живот. Причината апропо е много проста – тя пише гениално. Гениално просто и с изискана чистота на изказа. „Кристална проза” – дават мнението си критиците и няма как да не се съгласим.

Всъщност никой не знае коя е Елена Феранте. Макар че не можем да бъдем сигурни и в това, можем да предположим, че става въпрос за дама, поради обстоятелството, че прозата й е много „женска”. Не говорим за любовни романи, а за женска чувствителност. Италианското литературно общество спекулира кой е авторът зад разтърсващата „Неаполитанска тетралогия” – сравнява стилове, изкази и похвати и успява да се спре на няколко претендента за евентуално авторство. Феранте, или който и да е авторът, който стои зад този псевдоним, в коментар просто отсича: „Веднъж написани, книгите нямат нужда от своите автори”. Най-изискано и непретенциозно. Издателството в Италия, което я представлява, споделя, че ако самоличността на авторката бъде някак разкрита, тя ще спре да пише.

И все пак именно тази Феранте, чиято автобиография и авторско „аз“ остават в пълна тайна, която няма никакви обществени изяви и никакъв пиар, се превръща в литературна сензация по силата единствено на доброто писане. Нещо повече, през 2014 година се появява сред имената в класацията на „Форин полиси” за най-отявлените световни мислители, а през 2016-а в тази на списание „Тайм” за стоте най-влиятелни личности.

В България първата книга от така наречената „Неаполитанска тетралогия” на Феранте се появява през 2016 година – „Гениалната приятелка”. Читателят към днешна дата е вече свикнал на всякакъв вид проза, която предизвиква сетивата – сенсуална, наркоманска, груба, вулгарна дори. Докато прозата на италианската авторка е просто ударна и истинска.

Темата на книгата дори не е сензационна. Тя говори за приятелството и за израстването на две момичета в контекста на следвоенния период в Италия (50-те и 60-те години) и на покрайнините на Неапол.

И двете принадлежат към ниската прослойка на семействата на работническата класа. Говорят на диалект. Училището и ученето, интелектуалните занимания като цяло са лукс за света, който те обитават. Тогавашната действителност е груба и мъжка, патриархална. Жената е във функцията на домакиня и майка. Двете момичета обаче имат фина чувствителност и богато въображение. Те искат и могат да надскочат средата, аспирациите, кръгозора на бедния квартал.

Елена Феранте пише, без да кокетничи с интелектуални фльонги. Изказът е чист, оголен и рязък като реалността на двете героини. Критиците сравняват образите й с тези на Вирджиния Улф като сила на психологизма. Книгата разкрива приятелството като обединяваща тема. Сюблимацията на приятелството – непрекъснатото съревнование. Това да бъдеш подтикван да си най-добрият, защото другият е поставил летвата толкова високо. Постоянното съревнование – емоционално и интелектуално, което не те оставя бездействен. Жестоката амбиция да надскочиш предначертания живот и да се изтласкаш нагоре. Трескавото отличие да си редом до най-яркия, най-интересния, с най-богатия вътрешен живот.

Няма по-голяма мотивация от това и единственото, което можеш да направиш, е да дадеш най-доброто от себе си.

Силата на едната героиня е правопропорционална на жестоките и постоянни усилия на другата. Нещо като Моцарт и Салиери. Няма по-голяма благословия (и проклятие) от това да се конкурираш с най-добрия.

Съдбата на тази книга е да се подарява от приятелка на приятелка, да се изгради една фина мрежа, нежна женска паяжина, която обхваща хиляди приятелства. Издадена на български е вече и втората част от тетралогията – „Новото фамилно име” (2017).  Повече от сигурно и тя ще последва съдбата на предшественичката си, а именно – да може да бъде наречена „модерна класика”.

Научи нещо ново за 7 подбрани литературни героини.