Нещата от живота

Класификация на шефовете такива, каквито съществуват в моята уплашена глава на бивш младеж, настоящ служител и бъдещ недоволен пенсионер

Чували ли сте за чудовището от Лох Нес? А за Баба Яга? А за Граф Дракула? Чудо голямо – всички сме. Някой обаче да ги е виждал? Да им е правил кафе? Да им е носил документи от принтера? Мисля, че говоря от името на всички ни, като изричам едно звучно и категорично НЕ. Може би затова тези страшилища ни се струват опасни само докато сме в онази крехка младежка възраст, в която най-страшното място е таванът а най-сигурното убежище – под леглото.

Сещам се обаче за едни други вредители, които обитават сънищата ни мнооого дълго след като сме сменили всичките си млечни зъби и сме се разделили и с последната неподходяща тийн прическа. Те пъплят по градове, села и паланки и изскачат от най-неочакваните скривалища, но най-често… иззад бюрото.

Те са шефове. И няма и грам съмнение, че съществуват. Някои дори (незнайно как) обитават паралелно няколко вселени, за да могат да пръскат лошотия надлъж и нашир в цялата галактика. Дали ги познаваме? И още как! Дали ги разбираме? Абсурд! Това обаче само засилва желанието ни да вникнем по-дълбоко в психологията им (да, психологията – темата за портофейлите този път ще остане незасегната) и да се опитаме да ги опитомим…. или поне да ги игнорираме. И така, следва кратка класификация на шефовете такива, каквито съществуват в моята уплашена глава на бивш младеж, настоящ служител и бъдещ недоволен пенсионер.

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ ЕДИН ШЕФ
Това са онзи вид шефове, познати още като „невидимки”. Знаем за тях от ранно детство. Те са лошите чичковци/лелички, заради които мама и татко остават до късно на работа; те са вечната опасност, надвиснала над ваканционните планове на семейството; те са причината купуването на ролери да бъде отлагано отново и отново, докато не дойде момент, в който всъщност вече не ги искаш.

И ето, че настъпва мигът, в който имаш „честта” да се запознаете лично с Шефа. И, каква изненада – него няма. Т.е. там е, точно пред теб, но го няма. Уж го виждаш с очите си как ден след ден набира гневни мейли и изпива безброй чаши дълги кафета, но ако искаш да говориш с него за нещо наистина важно, например за увеличението на заплатата ти или редуцираното количество тоалетната хартия в офисното санитарно помещение, внезапно изчезва. Направо абдикира.
Както си стои и респектира в коженото кресло, изведнъж се стопява и имаш чувството, че може да се побере в горното дясно чекмедже на бюрото си. И понякога наистина го прави! Тогава цялата отговорност за управлението на фирмата и потенциалните промени отива в ръцете на секретарката, HR-ката или друга случайно избрана персона.

Тази порода шефове често боравят с изрази като: „Трябва да говоря с ръководството”, „Знаеш какво е положението в момента”, „Това не зависи от мен” и „Може би евентуално по-натам”.

Опасни са, само ако ги предизвикаш. Или ако ги оставиш без чекмеджета, в които да се крият.

ШЕФЪТ ВИНАГИ Е ПРАВ
На практика това изобщо не е така. Шефовете обикновено са удобно седнали в кожените си кресла и стават само при спешен случаи, например, за да проведат напрегнат телефонен разговор, изискващ обхождането на целия кабинет с равноделни крачки, придружени от нервни потропвания. Когато обаче не става въпрос за разположение на тялото, а за разположение на ума, душата и други разни трудни за дефиниране атрибути, позицията е ясна – задължително вертикална.
Тези шефове преобразиха така или иначе беглата ни представа за брейнсторминг още в зародиш. Те превърнаха понятието „дискусия” в архаизъм, излишен и напълно неотговарящ на потребностите на съвременния служител.  И всичко това в резултат на безграничната им увереност, че няма аргумент на Земята, достоен да се бори с безпогрешната им интуиция и феноменален бизнес нюх.
Всъщност, също както всички останали хора, и членовете на тази група шефове не винаги са прави.

Грешат цифри, бъркат дати, често имат изкривена представа за „възможните неща” и „потенциалните ползи”.

Ако обаче държите на работата си – никога не им го казвайте! Началникът ви смята че ще бъде чудесно, ако Рики Мартин изпълни български кавър на „Love Me Tender” на фирменото коледно парти? Изразете искрена възхита от идеята и побързайте да му предоставитее груба разбивка на разходите. Ще се изненадате колко бързо „чудесната хрумка” ще потъне в небрежна забрава.

ШЕФЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
Сигурно не ви се вярва, но има и такива екземпляри. Срещат се радко, обикновено в тропическия пояс, където нивото на влажност е достатъчно висока, за да ги поддържа в състояние на постоянна замаяност. Според последните проучвания на планетата ни са останали не повече от 70 представители на този вид, така че те трябва да бъдат третирани с изключителна внимателност.
Някои от тях са приятелски настроени по природа, а други са придобили това отношение в резултат на интензивни курсове по мениджмънт и управление на човешките ресурси. Първите не са страшни – те са попаднали в света на корпоративното управление напук на адската машина, произвеждаща досадни и неприятни шефове. Много по-комплицирана е ситуацията с вторите, които са чисто и просто представители на типа „вълк в овча кожа”. Няма сила, която да ги спре да бъдат мили и отзивчиви, когато поискат, или злобни и отмъстителни, когато се наложи. Така че – гледайте да не се налага…

А кой е шефът в семейството и кои са особеностите му, чети тук.