Дневник на напускането

Споменът се мотае в краката ми като котка

  • 10.03.2019
  • от Димана Йорданова

Всички ни чака една нощ. Една и съща. И именно там сме различни.

Ден първи, откакто те няма.

Светът си е на същото място, където го оставих вчера. Съвсем същият глупав, безполезен свят. Пълен догоре, зареден като пушка. Сядам на старата маса в кухнята. Опирам лакти в протритата от пране покривка, а над мене –лампата и два кубика светлина – жълти, жълти до безсмислие. Днес е празник някакъв. Всички пият, чисти и благоуханни, погълнати от собствената си уста, която дъвче.

Ден втори.

Споменът се мотае в краката ми като котка. Снишава се в ъгъла, чака да го нахраня. Давам му последния си залък. Небето се изсипва над мен като херния. Болката е щедра, равна и благотворителна. Смисълът дърпа залък от устата на котка.

Ден трети.

Една стара любов се свлича в краката ми. Едва не я настъпих. Едва не я попитах как е. Ръката ми инстинктивно се свива в юмрук, дробовете ми са двигател на стар запорожец. Пулсът – безучастен. Сърцето ми – объркало гърдите. За малко да те нарека по име.

Ден четвърти.

Прочиствам гърло, за да замълча завинаги. Любовта отново се отбива, придърпва стол и сяда, казва: „Ами, аз ще тръгвам...“. Хилава, обезкостена, уж неизживяна, а изчерпана. „Добре“, ѝ казвам. „Да не си забравиш нещо, всичко ли си взе? Смелостта да дишаш, смелостта ти да не дишаш...“

Ден пети.

Котката отново е гладна. Гледа ме настойчиво.

Ден шести.

Тръгвам да я храня. Спъвам се. Залитам.

Ден седми.

Още не знам дали ще успея да се хвана.

400 лв. за един парцал

5 жени, без които светът нямаше да е същият

Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв