Луксът да мислим за собствените си мисли

… или когато преживяваме искрено и лично със самите себе си

  • 07.02.2017
  • от Кати Микова

Ето една много коварна приумица на човешкия мозък – ако му дадем пълна свобода, може съвсем убедително да ни накара да си мислим, че сме луди. Или поне да ни превърне в алкохолици. Звучи ли ви познато? Някои казват, че е въпрос на внушение, тъй като хората имаме тенденцията да се вглъбяваме, общо взето, в каквото и да е. Един вид плацебо ефектът на нашето ежедневие, при което усещаме въздействия даже и от неща, които всъщност са само в главата ни и не са записани в регистрите на реалността. За други това е следствие от прекалено многото свободно време, което разхищаваме за щяло и нещяло.

И точно в тази секундна фракцийка вече сме готови за собственото си и масивно душевно осакатяване. Не с брадва, а с мисли.

Не можем да докажем на 100% дали и при някое друго живо същество е така, но със сигурност при хомо сапиенс се наблюдава едно такова явление, наречено метакогнитивна способност. Тя ни позволява да мислим за собствените си мисли, да разпознаваме собствените си грешки, да се натъжаваме още повече от това, че сме тъжни, да се депресираме при мисълта, че сме предразположени към депресия, да се ядосваме заради това, че сме се ядосали, да се дразним от това, че се дразним. А това от своя страна да ни носи допълнителна и нездравословна доза раздразнение. Или пък се чувстваме виновни за всяка грешка, която сме направили, че започваме да се чувстваме виновни за това, колко виновни се чувстваме. Преживяваме седемте кръга на ада по един персонализиран начин. И така нататък, и така нататък. Циркът продължава.

Влизаме в разправа със собствените си възприятия за света около нас и често слагаме под съмнение дори и факта, че земята е кръгла, само и само да направим деня си по-комплексен. Но това с мислите как сме го измислили… Просто е гениално само по себе си!

Може би е продукция на чудото, наречено съзнание, и проклятието от това да го имаме, и то на няколко нива.

Дефектите явно съществуват и в нулево агрегатно състояние, защото се пораждат наред с нещата, за които постоянно разсъждаваме. Изфабрикуваме си емоции от въздуха и ги материализираме по всевъзможни начини.  Интоксикираме се с въображаемо щастие. Залъгваме се, че реалното нещастие не сме го изживели, защото сме крайни късметлии. Генерираме яд и ревност там, където не трябва да съществуват. Нанасяме си усещането за разбито сърце, въпреки че нищо все още не е изгубено. Даже не е и напукано. Собствените ни мисли понякога наистина са срещу нас самите. Отгоре на всичко подсъзнанието се старае да ни изяде дори докато спим. Ще ни глозга до последно, за да не ни остане никакво съмнение за това, че сме сгрешили. И че има нещо сбъркано в цялата история.

Все пак мислим, следователно съществуваме. Или съществуваме, следователно мислим?

Истината обаче е, че нашите мисли неспирно ни изпращат обратна връзка относно нашите действия. Телеграма с най-искрени чувства, най-бруталните забележки и пожелания за лека нощ (ако е възможно). Сами не се щадим. Имаме склонност да изпадаме в безтегловност на нашите миражи. Подлагаме се на откровено интервю със себе си. Тогава се превръщаме в единствените интерпретатори на това, което се случва в главата. Не разполагаме с подходящите тълковни речници, които да ни помогнат с праволинейния смисъл на мислите. Такъв просто не съществува.

И ако мислиш, следователно съществуваш, то бъди различен... Не ги зяпай.