НЕ ИСКАМ ДА РАЖДАМ И НЕ СЪМ ЛОШ ЧОВЕК

Еднакво гадно е да си на 30 и да те чакат да забременееш и да си на 90 и да те чакат да умреш

  • 12.07.2016
  • от Белa Димитрова

Налага се да започна с горното уточнение, понеже много лесно се вади заключението – тя не иска да има деца, значи най-вероятно не е добър човек. Аз пък вярвам, че тази ми житейска позиция по-скоро ме прави искрена и отговорна личност. Все пак ще ми се наложи да отговоря на въпроса – защо?

Първо да наблегна, че това нежелание се явява на този етап от живота ми. В момента съм точно на 30. Добре де, на 30 и няколко месеца. Но да не се отклонявам от най-важния журналистически въпрос. Защо бе, Бела, защо не го искаш?

Ами това е, няма го желанието, ентусиазма и ако щеш хъса, с който съм започвала хиляди други неща. Вътрешното чувство на увереност и задоволство, че се качваш на правилния кораб. Стремежът, който те кара да преобръщаш коли, камъни и планини по пътя си. Няма го. В този отрязък от време го няма.

Сега трябва ли, понеже баба ми, майка ми, съседката от долния етаж, една безименна колежка, която се интересува от личния живот на всеки преминаващ и като цяло – куп непознати, да се впусна в това фундаментално дело – появата на друго човешко същество?

И не е защото съм сама и недай боже – кариеристка, просто не го искам. Да, както не желаех да живея в чужбина въпреки добрите възможности, както не се сродих с мъже, в които бях жестоко влюбена, но пък те се опитваха да ме превърнат в мекотело, и да, както не избрах меката на скучното, но стабилно развитие на корпоративния бранш.

На такава стъпка, която на първо място засяга моята лична воля и ентусиазъм, казвам – не и не се срамувам. Не става въпрос, дали съм готова или не съм, защото може би никога няма да съм напълно подготвена за това, което ме очаква - отговорността, страхът да не го счупиш това малко нещо или пък светлото бъдеще, което трябва задължително да осигуриш.

Говорих с една от най-близките ми приятелки и сродни души на въпросната тема табу, понеже за нас няма такива. Тя ми написа следното: раждането е като смъртта. А аз си помислих, че прекалено философски го започваме този разговор. А тя продължи…

Като си на определена възраст (например тази, която посочих по-горе), всички го очакват от теб (гласно и безгласно) да го направиш и въпросът е едва ли не – сега или никога. Много хора го правят точно заради това. Още по-зле е, когато имаш сериозна връзка и не го искаш.

А пък когато нямаш, те съжаляват, сякаш времето ти изтича още по-бързо. Аз добавих, че си позволяват да ти навлизат в личното пространство дори с директни въпроси. Интересно е, че никога не ги отправят към колегите или приятели мъже на същата възраст. И тук моята приятелка го каза:

При раждането е като при смъртта – няма ред и точно време, в което задължително трябва да се случи. Също толкова гадно е да си на 30 и да те чакат да забременееш и да родиш и да си на 90 и да те чакат да умреш.

Спомних си за една случка на мой познат – психотерапевт в център за ин-витро оплождане. Беше забелязал пациентка, която се беше подложила на огромен брой от тези процедури, които в един момент стават скъпи и трудни за преживяване от физическа и психическа гледна точка.

Въпреки че всичкоминавало повече от успешно – не зачевала. Терапевтът й предложил услугите си да поговорят, но тя упорито отказвала, след 9-ата или 10-ата посявка той рязко влязъл при нея и й изстрелял – вие просто не искате да имате деца, спрете се. Тогава жената изведнъж се разплакала и потвърдила. Правела го заради другите – мъж, майка, роднини, и то закономерно не се получавало.

Е, да, но тиктакането на биологичния часовник може да бъде оглушително, ще изкрещят мнозина, начело с майка ми. Същият разговор с нея протече доста по-кратко и категорично и пак върна темата в изходна позиция. Ти хубаво не искаш, но в един момент може да се окаже твърде късно и да не можеш да направиш нищо по въпроса.

Така дойде моето лично просветление – аз просто нямам това изконно желание да продължа рода в класическия смисъл. Да обогатя генофонда. По-скоро бих искала някой ден да помогна на друго човешко същество да бъде щастливо. Толкова много деца са изоставени и търсят утеха, спасение и грижа.

Ако моят часовник си е изтиктакал времето, винаги мога да подам ръка, това не може да ми бъде отнето. И не, няма да съжалявам, че върху друго човешко лице ще липсва моята „волева“ брадичка или пък синьото ми око, или пък други телесни части от моя партньор, да кажем. Това не е ултиматум за щастие.

Може, разбира се, още следващата година да се появи въпросното желание и вътрешна мотивация, защото до мен имам най-прекрасния човек, но дотогава не бих направила нищо, защото трябва, винаги защото го искам.

ДЪЛБОКОТО НЕУМЕНИЕ ДА БЪДЕШ ЖЕНА