Когато август шумно пресъхва по теб

Марта Бевакуа

Тъгата ми по теб е вододел на нива. Вада лепкава и кална. Хвърлям фасове в нея, събличам се, къпя се, пия. Бабите ми носят мляко. Отглеждат ме като вълче в полето. Опитват се да ме научат да говоря. Чудят се защо си ме оставил такава неопитомена. Гадаят по зъбите ми, по косата. Показват ми как се месят хлябове, как се шият копчета, как да се усмихвам на жените ти, как да мия чаши и да пълня чинии. Учат ме на дом, на къща, та дано започнеш да се връщаш. А аз режа домати по черно бельо в несериозни квартири, аморе мио. Мъча се да се държа прилично, да сресвам косите си, когато се събличам. Мъча се да се обичам. Отчетливо и отривисто, да харесвам хора, да говоря. Изтичам цялата по безсмислени афери, по флиртове с мъже, ям спагети, пия вино. И е някак си логично, че почнах да се разпилявам. Да ставам рано, да работя. Развалям се на метастази, вливам се в потока на народа. Ставам примерна, изящна, млада. Направо да повърнеш. Кръстосвам си краката, извинявам се с усмивка, влизам и излизам. Затварям кранчетата на чешмата, ходя винаги с еднакви чорапи, не лъжа, не мамя, не крия. Станала съм една такава никаква. Морална, отвратително прилежна, симпатична. Деликатно сгъвам салфетките, гладя си ризите, спя с мъже с фамилия, а вътрешно се пълня с водорасли. С тиня, с дънери и шума. Преливат наводнения в очите, в езика ми засяда мида.

Искам да те видя. Да изпсувам звучно. Да ти кажа – завърни се веднъж като хората, като нормалните мъже. С оркестър и пияни циганки. Обери банка, открадни ми куче. Счупи прозорците, застреляй някой.

Виж повече: Празната половина на леглото избра ли с кого да я запълниш?

Време е да направиш нещо радикално, нещо като обич. Седни на масата, пусни ръката си между топли бедра и студени погледи и кажи на всички, че се прибираш при жена си. Онази ужасна жена, която ти взе най-хубавите години, изяде ти всичките думи, облече ти най-готините тениски. Онази, дето не е готина и луда, за бога! Кому е нужно това?! Този безсмислен кич от думи, от дълги крака. От момичета с тъмни червила и дрехи, които напомнят за мозъчна лоботомия. За сергия, на която ги избираш. Чух, че си влязъл с лодка в пет на зазоряване мъртвопиян в морето. Гребал си все по-навътре и по-навътре. Не знам дали си се завърнал. Не знам колко високи са били вълните, колко гостоприемни китовете, колко топли теченията. Ще позная дали си акостирал по очите на момичетата между дюните. По червените флагове на спасителките, по устните им нецелунатите. Но ти си оцелял, песен моя. Тези твои русалки не стават дори за мъртви вълнения.

За къде си опънал платната си? Ела в гората ми да валиш. Да направиш наводнения, където са били очите ти маслиновите, където са минавали пръстите капучиновите.

Сухо е без тях лятото. И сухи са дори светофарите, когато всички наесен се връщат. И капчица няма за пиене и капчица няма за плаване. И преглъщат кондукторите и жълтеят трамваите и ти не достигаш дори на цветята в пластмасови бутилки до Попа. А мене ми се потъва. Приоритетно по тебе. По кецовете, по песента ти за ставане. Наесен джапам до глезените. Наесен ръмжа по луните и луничавите ти последователки. Ако си се прибрал, да знаеш – наесен ми стига и едно „ей“ за удавяне.

Най-голямото пиянство в живота ми си ти. 

Понякога обаче ни се допиват и коктейли. Виж къде да намериш най-добрите в София

Търсиш още вдъхновение? Открий го в нашия Instagram