Музикантите дебютираха на сцената на A to Jazz миналото лято, но са ни все така любими и интересни

Много любими български думи, като лютеница, криеница, наденица, ръченица, копаница, завършват с наставката „-ица“. Думата “джазаница” придава на “джаз” един някак български облик и точно това е основната идея, залегнала в музиката на Jаzzanitza, чийто основател е барабанистът Борислав Петров.

Jazzanitza е колектив от български джаз музиканти, чиито творчески търсения гравитират около сливането на музикални елементи от съвременния джаз и българската народна музика, а творчеството им представлява хомогенна смесица от разнородни инструментални традиции, върху които музикантите в състава (Борислав Петров – барабани/композиции, Димитър Льолев – алто саксофон, Владимир Кърпаров – тенор и сопрано саксофон, Людмил Крумов – китара, и Борис Таслев – контрабас) импровизират.

Миналото лято се появиха на сцената на A to Jazz като дебютанти на голяма сцена и представиха парчетата от едноименния си албум, който излезе неотдавна. Срещаме се с основната движеща сила на групата Борислав Петров, за да ни разкаже малко повече за успешното съжителство между българската народна музика и джаза.

"Джазаница" звучи като меланж от няколко различни музики, кои са те?

Съвременният джаз, идващ предимно от напредничавата сцена в Ню Йорк, от една страна, а от друга – съвременната инструментална народна музика, наричана често „сватбарска“, чиито пионери са хора като Иво Папазов, Петър Ралчев, Нешко Нешев, Кънчо Хранеников, Младен Малаков и много други музиканти, започнали кариерата си в края на 70-те и началото на 80-те години, и която дълго време е била табу за официалните образователните държавни институции в социалистическа България.

Целта на Jazzanitza е да смеси в хомогенна цялост тези два музикални езика.

А кои сте вие всъщност?

Ние сме и част от първото поколение музиканти, които след демократичните промени (1989 г.) имаме възможността да получим своето джаз образование в чужбина и да пренесем наученото на българска почва. Половината от групата (Димитър Льолев, Людмил Крумов и Борислав Петров) са съученици от американската джаз консерватория "Принц Клаус" (която се намира в градчето Гронинген в Холандия), заедно извървели своя път в усвояването на езика на джаза. Владимир Кърпаров е възпитаник на берлинската джаз школа, а Борис Таслев е един от най-заетите джаз контрабасисти в България, свири в безброй джаз и фолк-джаз формации и проекти.

Кои са пресечните точки между българските ритми и джаза?

Джазът от самото си създаване е един вид „уърлд“ музика. Той винаги е абсорбирал най-разнообразни културни влияния – от афро-карибски в началото на ХХ век до 50-те, през бразилски през 60-те, индийски през 70-те, а днес едва ли е останала музикална култура, която да не може да се чуе в джаза от наши дни. 

В същото време съвременната инструментална народна музика в България съдържа много от елементите на джаз езика – ладово разширен мелодичен материал, ритмическа сложност, композиционна многопластовост и най-важното – импровизация. Крачката от тази, вече много близка до джаза инструментална музика, до музиката на Jazzanitza не е голяма. Още повече Jazzanitza следва стъпките на гиганти в българската джаз музика като Милчо Левиев, Теодосий Спасов, Антони Дончев и много други, чието творчество през годините е безспорно доказателство за успешното съжителство между българската народна музика и джаза. Това е едно богато наследство, върху което сега може да се надстроява, като всеки музикант добавя и своя индивидуален почерк.

Jazzanitza обаче предлага един нов поглед върху сливането на двата музикални езика. Просто ние сме новото поколение, което следва последните тенденции в световния джаз и именно тях ползва при амалгамата с фолклорната музика.

Важно е да кажем какво според мен отличава музиката на Jazzanitza (и въобще всички проекти, които ползват елементи от българската народна музика) от други подобни превъплъщения на джаза, черпещи от традиционни култури – българският неравноделен ритъм, ахарактерният белег, който отличава българските ритми от всички останали, е нещо, което аз наричам “български груув”. „Българският груув е естественият, танцувален начин, по който българският ритъм получава соята неравноделност; тези къси и дълги метрични времена, които са пряко свързани с танцовите стъпки и са станали едва ли не част от нашата нервна система. Всеки българин, независимо дали е музикално образован или не, усеща този груув. В повечето други култури ритъмът се базира на един равен пулс, върху който могат да се надграждат много ритмически пластове (като например в хилядолетната традиция на южноиндийската карнатика), но основата е равноделна. В България основният пулс може да е асиметричен, неравномерен, така че остава усетът за тези акценти, къси и дълги времена, които само българите усещат на почти инстинктивно ниво. Тенденциите в световната музика, особено в джаза, са все повече да се използват неравноделни размери и ритми, но в музиката на Jazzanitza искахме да вплетем и подчертаем уникалния „български груув. Голяма част от композициите в албума са базирани върху танците ръченица, копаница, бучимиш, прави и смесени хора“.

Харесват ли хората подобен прочит на българския фолк? Мислите ли, че по този начин повече се заслушват в него?

Предстои да разберем, защото групата за пръв път ще има фестивална концертна дейност, но на премиерата на албума преди една година за наша радост и чест присъстваха големи майстори на народната музика, като Теодосий Спасов, Стоян Янкулов, Пейо Пеев, Недялко Недялков. Това беше достатъчно признание за нас, че те ни поверяват тази свята традиция и подкрепят усилията ни да работим с нея, създавайки джаз музика на нейна основа. Колкото до слушателите, има възможност много хора, които познават фолклора, но знаят малко за джаза, да открият неговата красота, виждайки как фолклорът е „разширен“ с езика на джаза, но могат и да приемат тази музика като „развален фолклор“ по някакъв начин. От друга страна хората, познаващи добре джаза, могат да харесат тази негова екзотична форма, но могат и да го видят като „развален джаз“. Всеки слушател ще усети тази музика съобразно своите представи и критерии, както и съобразно етапа на развитие в музикалната си култура. Това, че тази музика е някакъв вид провокация, който може да спечели или отблъсне слушателя със сходна сила, за нас е нещо позитивно, защото поне има шанс да получим емоционална реакция. Това е далеч по-добре от пасивността.

Ако се обърнете назад, чии стъпки последвахте в началото на своята кариера?

Със сигурност следвам примера на своите прекрасни преподаватели по барабани – Донко Аврамов, Ралф Питърсън, Оуен Харт. Те оформиха не просто свиренето ми, но и личността ми. Много съм научил от всякакви музиканти, с които съм се срещал, но най-много – от своите приятели, много от които са в Jazzanitza – Людмил Крумов, Димитър Льолев, Борис Таслев. Това, че те са едновременно мои приятели както в живота, така и на сцената, ме прави един много голям късметлия. Не просто се уча от тях, а виждам себе си чрез тях. Те са моето огледало.

А какво е музикалното наследство, което искате да оставите?

Примерът за това, че във

фолклора има невероятен потенциал, който трябва да се развива, а не да се подхожда към него само като традиция, която трябва да се съхранява.

Колкото и това да е важно, не трябва да има застой. Човешкият живот е динамичен, такава е човешката култура, тя не е просто музеен експонат. Джазът от друга страна е изкуството, което най-добре отразява динамиката на човешкия живот, неговият постоянно променящ се организъм е винаги отворен към всякакви влияния и българската фолклорна музика може да бъде едно градивно и благотворно влияние в джаза, защото тя е една от най-богатите и усъвършенствани фолклорни традиции в света.

Има ли други народи с подобен асиметричен, неравномерен подход към музиката? Кои са те?

Много страни на Балканите – Румъния, Сърбия, Македония, Турция, Гърция, Албания – някои централноазиатски, индийски и северноафрикански и средиземноморски народи имат някакви неравномерни ритмически структури в народната си музика, но в България е най-голямо разнообразието на сложни асиметрични структури, както и виртуозността, с която се артикулират различни мелодии, допълнително усложнени с богата орнаментика, освен това и се импровизира в тези неравноделни ритми по много сходен с джаза начин.

Кои са основните ви източници на вдъхновение?

Прекалено са разнообразни, за да мога да ги изредя лесно – почти всички форми и превъплъщения на американския и европейския джаз, фолклорът на много страни, от Африка, през Индия и Близкия изток до Балканите. Класическа музика, много форми на рока и поп музиката…

Аз съм човек, който в един ден може да стане с Чарли Паркър, да обядва с Ум Калсум, да се разхожда следобед със салса в ушите, да шофира под ритъма на албански кючеци и да заспи с Шопен.

Какво му липсва на българския фолклор, за да достигне до повече хора?

Абсолютно нищо не му липсва. Пречат му само непреодолимите комплекси за малоценност на българската нация, които водят до липса на предприемачество и лош мениджмънт.

С кои парчета от албума си се гордеете най-много? Разкажете ни малко за това, как се роди идеята за всяко едно…

Всяка композиция от албума е посветена на конкретен човек. “Гагарин” е вдъхновена от един от моите музикални герои, барабаниста Стоян Янкулов, който е един от иноваторите в българските барабани; Culture Differences е посветена на Теодосий Спасов, който веднъж сподели с мен, че “има нещо неопитомяемо в българския фолклор, което чужденците никога няма да могат да усетят и разберат”; Acikbas е за един приятел от миналото, много талантлив турски певец, с когото пропътувах целия свят. Има и композиции, посветени на музикантите в Jazzanitza. “Право като магистрала” е за Людмил Крумов, “Ти си Знаиш, Майна” е за Димитър Льолев.

А откъде могат да си вземат албума ви?

Може да се закупи под формата на компактдиск на концертите ни, а дигитално копие можете да си вземете от онлайн магазина:

https://jazzanitza.bandcamp.com/

От нашия уебсайт jazzanitza.com също има линк към онлайн магазина bandcamp.

Сега очакваш няк'во страшно парче