Тъгата обича компания, щастието си е самодостатъчно

Защото, когато си нещастен, имаш нужда да знаеш, че има някой по-прецакан от теб, а ако си щастлив, не ти пука

  • 21.04.2016
  • от Даниела Кръстанова

Замисляли ли сте се в колко много песни, книги и филми се разказва за нещастната любов? И в пъти по-малко за щастливата и споделена. Все си мислех, че просто хората обичат излишната драма, тя винаги продава и е несравнимо вкусна за аудиторията. Трябваше обаче да мине много време, преди наистина да се почувствам напълно щастлива в живота си, за да разбера друго.



Щастието няма нужда да се обяснява. Няма нужда да се хвали, да крещи и да се натрапва. Когато си тъжен, имаш нужда да споделяш. Поредната нещастна любов, хилядите въпроси, които се въртят в главата ти - дали направих нещата както трябва, можех ли да променя нещо, в мен ли е вината, има ли надежда?

Имаш нужда да споделиш мъката, която ти се струва толкова много, че ако не я изкараш навън, ще се се пръснеш, защото всяка една клетка в тялото ти вече е подобаващо сдухана.

Затова в приказките никой не разказва какво се случва след „заживели дълго и щастливо“.

Не защото не се случва, а защото щастливите хора си приличат, докато нещастните са нещастни по своему, подобно на онова което е казал Лев Толстой в „Ана Каренина“ (велика книга, между другото) за щастливите семейства.

Щастливите хора просто не търсят, не защото имат всичко, а защото това, което вече имат, им е достатъчно. Тъгата обича компания, затова винаги действа добре, когато си на дъното, да четеш депресарски истории или да надуваш песните на Адел на макс. Просто защото искаш да знаеш, че още някъде има някой като теб. Или дори по-прецакан, още по-добре.

Не е ли любопитно, че точно най-депресарската певица в последно време, безспорно убийствено талантлива, но все пак твърде меланхолична, чупи всички рекорди? Случайност? Не мисля!

Като човек, който се занимава с писане под различни форми, смятам за ужасно трудно да седна и да напиша колко ми е хубаво. Обратното е в пъти по-лесно.

Нещастието може да се опише с хиляди думи, защото нюансите му са милиарди и точно този, който ти дойде до главата ти, се струва най-черен.

Мисля, че нещастната любов е родила най-красивите произведения на изкуството за всички времена. Примерите са не един и два, творците които ще го потвърдят, също. Затова най-великите писатели пишат за музите си, които никога не са били техни. По които са страдали и от които никога не са имали шанса дори да се разочароват. Или за онези, които са ги разочаровали.

Изкуството не обича клишетата

Щастието вдъхновява, кара те да стъпваш по-различно на земята или дори да ти се струва че не го правиш, а летиш, очите ти винаги имат един друг блясък. Обаче нямаш нужда да го крещиш. Изкуството не обича клишетата, а щастието само по себе си е клише.

Опитайте се да опишете това състояние с нови думи и ще разберете. Да пожелаете на някого нещо хубаво. Да кажете какво е любовта, по начин, по който никой досега не се е сетил да го каже.

Щастието обаче не е безсилие и словесна бедност. То е пълнота, която няма нужда от нещо, за да бъде завършена. Естествено, че човек винаги има нужда още нещо в този живот. Пълно щастие няма. Обаче за един момент спира да му пука. Този момент при някои щастливци продължава цял живот.

Преди няколко месеца, когато животът, ежедневието и най-вече енергията, която излъчвах, бяха по-различни, нямаше да го повярвам, но щастието е просто в това да нямаш време.

Тоест да имаш да свършиш повече неща от тези, за които денонощието ти стига. Да искаш да направиш повече. Да имаш енергия, вдъхновение и сила. Да има хора, на които искаш да дадеш цялото си време.

Няма нищо по-тъжно и скучно от неориентирани, безсмислени и празни хора, които не знаят какво да правят с времето си.

С бъдещето и с чувствата си. Тези, за които дните са еднакви, а сивото е не просто цвят, а начин на живот и възприятие на света. Щастието е да си осмислен, зает, да изпълваш минутите от живота си така, че да се научиш да се радваш. На чашата чашата кафе, на тренировката рано сутрин във фитнеса, на палачинките, които правиш не за себе си, на залезите, на планината, на виното, на нощите, в които се наспиваш, и най-вече на тези, в които не се.

На всичките неща, които искаш да направиш в работата си, на идеите, които те връхлитат една след друга, на дните, в които бързаш, на нещата, които нямаш търпение да изречеш на хората, които са единствените способни да те накарат да забавиш темпото.

Щастието е този, на когото не искаш да разказваш. Деня си, мечтите си, страховете и лудостите си. Защото той вече ги знае. И нямаш нужда никой друг да го разбира.

А ТИ... ХРОНИЧНО НЕЩАСТЕН ЛИ СИ?