КАК СЕ ЗАПОЗНАХ С АНТЪНИ - КИТАРИСТЪТ НА ШАДЕ

На западен музикант и мусака всеки се натиска....

  • 06.04.2016
  • от Тео Чепилов

„Спиш ли?” Каквото и да отговориш на това в 2 през нощта, трябва да си с ясно съзнание, че често следва приключение. В моя случай въпросът идва от близка приятелка, с която сме позагубили връзка – Мина, още позната като Мина-Замина и Чудовището. Една от най-лудите женки от тийнейджърските ми години, все така рок-ен-рол, за разлика от офис блатото, в което сме затънали вече всички останали.

Аз естествено не спя. Гледам True Blood и е краят на четвърти сезон - Суки точно обяснява на Ерик и Бил, че ги обича и двамата, но понеже не може да избере един от тях, решава да си остане сама. Ще се разрева, толкова е драматично. Кой знае защо решавам, че Мина също следи сериала и отговарям „Не”, ей така - да си преживеем заедно момента. „Аз съм в един бар с единия от Sade. Аре ела при нас.”

Трудно асимилирам информацията. Прочитам няколко пъти съобщението, но в крайна сметка няма друг начин за интерпретация. Решавам все пак да питам: „Sade групата ли? Ама как така?”. „Да, бе, муци, с китариста пием шотове, супер фън е, айде мятай се – нали си фен”. Съвсем бях забравила, че имат концерт утре в Арена Армеец. Ама те и билетите бяха по 130 лева, как да отидеш, братче. Нищо, че се водя фенка. Факт е, че по детските рождени дни все дебнех да се изморят да си пускат метъл и рап, за да се доредя за „No Ordinary Love” или "Smooth Operator", странно ми е, че Мина го е запомнила. Най-малкото тогава все ми спираше парчето и ми казваше да ходя да се гръмна с тия депресии.

И все пак – сега тя пие с китариста на бандата някъде навън, а аз рева на сапунка за пораснали момичета. Започвам да се замислям дали животът е честен и какво трябва да направя по въпроса. Естествено телефонът ми вече звъни – непознат номер, но съм сигурна, че е Мина. Тя винаги ми звъни от нов номер и като ѝ кажа, че вече имам „Мина 5 New” в апарата, тя се смее и ми отвръща: „Аз съм пълна с номера”. Вдигам - естествено е Мина. Музиката до нея е някакво спокойно джазче, но въпреки това тя крещи, мисля че е пила един шот повече от необходимото.

Няма начин да не отида при тях, разбираш ли? Опитвам се да споря, да обясня на Мина, че на другия ден някои сме на работа. Безуспешно. В общи линии ми заповядва да се обличам набързо, но подчертава „секси, за да не я изложа” и да отивам в бара, където разпускат. Барът се оказва в лобито на Кемпински, а аз живея в Лагера, така че спокойно можеше да е на края на света. Все пак набързо заменям домашния клин с едни дънки дето си ги бях взела от разпродажба и само си чакаха момента, слагам едно от по-палавите потничета, привеждам косата си във вид с три движения, малко червило и съм готова за подвизи. Нямам разумно обяснение, защо 10 минути след обаждането съм в такси в посока хотела.

Предполагам, че няколкото месеца без гадже, скуката по цял ден в офиса, някакви безумни флиртове в нета, дето не водят наникъде, пък и липсата на щуротия като цяло от последния тиймбилдинг насам си казват думата.

Смешното е, че чак като стигам в лобито ми се разтреперват краката. Осъзнавам, че нямам какво да си говоря с тоя човек – ами аз даже не знам добре английски. Пиша там по CV-тата „перфектно владеене”, ама като ме спре някой чужденец на улицата, после ме болят ръцете от обяснения.

Както и да е, казвам си: „Мацка, още по-тъпо е да си тръгнеш, тука си вече – пием едно, снимаме се за фейсбук и тогава”.

Отдалече ги виждам –само те са в целия бар. Мина скача и ми се мята на врата, голяма радост, голямо пискане. Аз се сещам, че не сме се виждали от рождения ми ден, когато се появи с някакъв странен персонаж и ми изпиха за нула време всичкото уиски.

Подаръкът им беше готварска книга с рецепти за работещи момичета, със сигурност от секцията с намалените заглавия. Все пак се радвам да я видя – оглеждам я за секунди. Мина изглежда добре, още има морски тен, въпреки че сме края на октомври, пък и косата ѝ е една такава лъскава. Даже май е свалила малко, как да разбереш – с някаква цветна рокля е, от която стърчат само крака и цици, а обувките ѝ са на 12 см токче. Абе, постарала се е доста. За секунда се замислям дали не приличам на селянка с тоя тъп потник, ама няма накъде вече.

Мина ме задърпва да се запозная с човека и чак сега се престрашавам да го погледна – пичът изглежда учудващо млад, усмихва се широко и ми подава ръка вежливо, представя се като „Антъни”. Казва още нещо, което не разбирам, но Мина много се киска. Прави ми впечатление, че като истински музикант е облечен безобразно – някакви грозни ботуши с широки панталони и отвратителна риза. Все пак съм фронт деск на голяма финансова институция – по цял ден гледам добре облечени мъже и този не е от тях. Косата му е ужасна, оформена в някаква нито дълга, нито къса рошава маса. Също така брадата му е като четина, червеникава и нечистоплътна, а ушите - леко клепнали. Сигурна съм, че под смъкнатата риза има шкембенце. В усмивката му обаче има нещо пленително, даже магнетично. Музиканти – какво да ги правиш.

Мина се настанява от другата му страна и разбира се вдига чаша – предвидливо са ми поръчали напитка, нещо с много лед в светлите оттенъци на кафявото, което съм сигурна, че ще ме нокаутира, даже само ако го помириша. Въпреки това надигаме чаши, искам да наваксам. Все пак съм тука само за едно малко – няма какво да му се кумя. Антъни се опитва да ми каже нещо, но от една страна говори бързо, от друга с безумен английски акцент и нищо не му разбирам. Опитвам се да обясня ситуацията и с много усилия връзвам три думи на кръст. Мина ми се притичва на помощ – казва още неща, от които пък тя и Антъни на свой ред се кискат. Чувствам се засрамена, затова доста време формулирам въпроса си наум преди да го задам, искам да е максимално правилен граматически.

Накрая с леки паузи произнасям: „You play long with Sade?” Антъни се ухилва палаво и пуска забележка без да се замисли, а Мина си изплюва питието от смях. Аз леко се изчервявам. Мина ми обяснява, че така съм попитала все едно му казвам „Ти играеш ли си дълго с Шаде - певицата”, а той ми е отговорил „Зависи как го поиска – тя е шефът”.

Усмихвам му се, за да покажа, че оценявам шегата. Малко кофти, че е на мой гръб, ама аз съм си виновна – не трябваше да излизам.

Изведнъж сервитьорът се приближава и ни съобщава, че затварят бара – Мина веднага скача, иска да знае къде продължаваме. Антъни небрежно казва нещо, което даже и аз разбирам „май руум - уиски” – ясно. Мина свива рамене – обяснява, че имал страшна бутилка уиски в стаята си. Аз още не съм си допила чашата, но тя ми маха да я взимам. „Споко, тука сме със звездите”, казва и ме побутва към асансьора, където Антъни вече се е заредил и чака. Малко ми е некомфортно да ходя по някакви чужди стаи, ама какво да се прави – вече съм се хванала на хорото.

Обещавам си, че ще пия едно уиски и ще си викна такси – точно ще е станало три часа, няма как да оставам повече. Мина вече е на фаза да припада в ръцете на Антъни. Знам ѝ го това състояние – киска се като идиот на всичко, после „Ох, не ме държат краката, дай да ти се хвана за ръката”. Евтин трик, но мъжете са толкова тъпи, че всеки път попадат на кукичката. Даже едно мое бивше гадже изгоря, ама на мен не ми пукаше за него, тъкмо се чудех как да се отърва.
Апартаментът на Антъни е красив, но по-малък отколкото очаквах – представях си да е в президентския ли, де да знам. Все пак има страшна гледка, бутилката уиски изглежда скъпа, въпреки че никога не съм виждала такова, а в ъгъла е подпряна китарата му. Мина започва да се вживява на домакиня, сипва чаши, слага лед, раздава ги.

Чукваме се като Антъни десет пъти се опитва да каже „Наздраве” с променлив успех, преди да се спре на „Чин-чин”. Уискито не е лошо, никак даже, усещам че притеснението ми почва да изчезва. Междувременно Мина почва да врънка Антъни да ни посвири, той се дърпа малко, но взима китарата и забива първите акорди на "By Your Side", които буквално разтапят сърцето ми – топлина се надига по цялото ми тяло, изтръпвам, космите по врата ми се изправят, чувството е магическо. Мина ми намига, сякаш ми казва: „Яко, а?”.

Погълната съм от изпълнението, Антъни си припява леко текста, продължава да свири, но рязко спира и казва нещо в смисъл „за без пари толкова”. Мина го моли и се тръшка, но той измърморва нещо и се скрива в банята. Аз съм объркана. Мина рязко сменя тона, започва да ми говори съвършено сериозно. „Не му се връзвай, той така малко се прави, ама нещата са ясни”. Аз мигам на парцали – за мен нищо не ясно. „Е, как бе, муци, нали ти казах?” Тъкмо да обясня, че може да си е мислела, че ми казва нещо, но да го е произнесла наум и Антъни се появява обратно, някакси освежен. Влиза с танцувална стъпка, пуска на преносимите си колонки музика от голям iPod, естесвено Sade и сяда между нас двете.

Направо ни влиза в личното пространство. Опитвам да се изправя, но той ме обгръща с ръката си и преди да успея да реагирам, започва да се целува с Мина. Аз определено искам да се махна, но ми е неудобно да ги прекъсна, а ако му избутам рязко ръката, точно това ще стане. Изведнъж Антъни спира целувката и на каданс виждам как се насочва към мен, леко отворил големите си, странни устни. В главата ми започват да се борят две реакции – едната е да го избутам, другата е да си обърна рязко бузата и така да се предпазя. Нямам време да направя нито едно от двете, той вече е залепил устните си върху моите и е наврял езика си в устата ми.

Аз съм толкова шокирана, че даже не мога да му отговаря на целувката. После решавам, че най-добре нещо да направя - започвам да го целувам и аз. И точно, когато почва да става хубаво, той прекратява целувката. Аз отварям очи, само за да онемея – той се е върнал към Мина и двамата пак се мляскат, вече доста по-разпалено. Усещам, че цялата горя, нервно оправям косата си, понечвам да се изправя, но Антъни сякаш предусетил захода, ме хваща през кръста. Отлепя устните си от Мина, която ме поглежда с палава усмивка. „Now you two”, казва просто той и ни побутва една към друга.

Когато отварям очи на сутринта ми се иска цялото нещо да е било сън, но не – надигам глава и виждам до мен Антъни, а до него за мой ужас е Мина. И двамата са голи. Изведнъж телефонът на Антъни започва да звъни – виждам, че на екрана се появява лицето на Шаде Аду – певицата на бандата. Антъни се стряска, веднага скача към телефона и се дърпа настрана да говори. Затваря с притеснен вид, обяснява ми с жестове, че трябва да излиза, ние също. Нищо не разбирам, така че бутам Мина, която твърдо отказва да се събуди. Спомням си как веднъж така се мъчих с нея в Германия, за малко да си изпуснем полета.

Най-после успявам да я накарам да си отвори очите. Антъни вече е облечен, доста е притеснен, обяснява ѝ нервно нещо. Мина му отговаря кисело с половин уста, после се изправя в леглото и ми съобщава, че трябва да си ходим. Антъни вече дава зор, напрежението в стаята е такова, че направо прескачат волтови дъги. Както ми беше едно хубаво и спокойно, изведнъж почвам и аз да се вкисвам, ама какво да ги правиш – мъже.

То моите са се тръшкали дето са били програмисти и счетоводители всичките, а това поне е световна звезда, простено му е. С Мина се обличаме надве-натри като сънени деца, дето не искат да ходят на детска градина и се зареждаме пред вратата. Мина нещо се обяснява за някакъв „пас” и предполагам, че иска билети за концерта им тази вечер. Никога не бих се сетила, но тя си е пробивна личност – Антъни ѝ дава някаква бележка, подписва се отгоре и ѝ обяснява, че с това ще минем на входа.

Пичът вече е толкова изнервен, явно закъснява много, че даже не ни цунка за „чао”, само ни избутва през вратата и казва някаква тъпотия, която си превеждам в стил „Мерси за приятното изкарване”.

Междувременно Мина вече се е разсънила и цялата сияе – скача, мята бележката, не мога да я настигна по коридора. Докато минаваме през лобито се чудя какво ли си мислят хората в хотела – „ето ги ония, курвите”. Сигурно толкова неща са видели, че не им прави впечатление. Абе, какво ми пука – все едно не биха спали с Антъни, китариста на Sade, на какви ми се правят.

Вечерта в Арена Армеец стигаме точно навреме, преди да са се струпали големите тълпи. Както ни е инструктирал Антъни, ние отиваме на вратата и показваме бележката от него. Охраната се мръщи, гледа листчето, чеше се тъпо, вика друга охрана, накрая ни завеждат на входа за бесктейджа, където се моткат хора с баджове и се говори на английски. Охраната вика някакъв възрастен човек с дълга, прошарена бяла коса, който се приближава и на същия странен английски се опитва да комуникира с Мина.

Тя му показва бележката и обяснява „френдс”, „Антъни”, „гитар”. Човекът е объркан – няма китарист Антъни в бандата Sade. Наизуст изрежда състава: „Стюарт, Пол, Андрю и the other Пол”. Мина почва да обяснява, че е станала някаква грешка. Изведнъж виждам Антъни с още едно момче да носи някаква огромна кутия – той толкова се стряска, че почти изпуска всичко, бърза да се завърти, все едно няма да го позная. Съвсем не в мой стил изкрещявам: „Антъни – come here motherfucker!” Антъни обаче няма намерение да идва, той се обръща и с бързи крачки се стопява към сцената.

На гърба му с огромни букви пише „STAFF”. Човекът с бялата коса проследява какво се случва с усмивка, казва само: „Ah, this Антъни…” Мина е почервеняла от яд, започва да бълва всички псувни в речника си, даже вече налита на бой. Налага се двуметровата охрана да я вдигне на ръце, но и това не я спира, докато я изнасят, го налага по гърдите с малките си, свити юмручета. Аз приемам ситуацията някак си по-интровертно. Чувствам се като ударена по лицето с мокър парцал. То горе долу-това и се е случило. Ами аз съм си виновна като от клиповете на Sade съм запомнила само певицата. Чак на стария английски рокаджия му става кофти - прави тъжна, съчувствена физиономия.

„Sorry, girls, you’ve been fucked”.

А, не думай – кажи ми нещо, дето не го знам.

ВИЖ ОЩЕ ЗАБАВНИ STAY TRUE STORIES